О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
София, 15.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.02.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1272 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. Д. К. от [населено място], чрез адв. Т.Б., против въззивното решение на Русенския окръжен съд № 664 от 10.12.2014 г., по в.гр.д.№ 913/2014 г., в частта, с която е потвърдено решение на Русенския районен съд № 1113 от 09.07. 2014 г., по гр.д.№ 4399/2013 г. за уважаване на предявения от [фирма], срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК за признаване съществуването на вземане в полза на ищцовото търговско дружество в размер на 19 856.58 лв., произтичащо от договор за потребителски кредит, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3618/2013 г. на Р..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вземането на Банката-цедент за възстановяване на целия кредит е било предсрочно изискуемо, съгласно договорната клаузата на чл.15 от процесния договор.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, който конкретизиран от настоящата инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се свежда до възможността при неизпълнение задължението на кредитополучателя да плати уговорените с договор за потребителски кредит месечни вноски на падежа, дългът му автоматично да се трансформира в предсрочно изискуем по силата на изрична договорна клауза, без да е необходимо изрично волеизявление на кредитодателя достигнало до длъжника.
Поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът е обосновал с противоречие между възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение на този въпрос и задължителните за съдилищата в страната постановки в т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
В писмен отговор, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът [фирма], [населено място] оспорва основателността на искането за достъп до касация, излагайки съображения, че поставеният от касатора правен въпрос, свързан с момента на предсрочната изискуемост на процесния кредит не е включен в предмета на спора, нито е бил спорен между страните и наведен като довод за първи път в касационната инстанция не следва да бъде обсъждан.Алтернативно възразява и срещу основателността на поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между [фирма], като кредитодател и настоящия касатор, като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит от 17.05.2008 г. за сумата 20 000 лева с краен срок на издължаване 17.05.2018 г., като сумата е била преведена по банковата сметка на длъжника на същата дата. В изпълнение на договорните си задължения за погасяване на предоставения му кредит на равни анюитетни месечни вноски с падеж 17 –то число на съответния месец, кредитополучателят, настоящ касатор, е престирал сумата 323 лв. на 17.06.2008 г.. След осъществената престация, считано от 18.08.2008 г. последният е спрял плащанията, като остатъка на задължението му, съобразно заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза, към релевантния за спора момент е в размер на 19 856.58 лв. главница и 2367.68 лв. лихва. Позовавайки се на постигнато между съконтрахентите съгласие, обективирано в договорната клауза на чл.15, според което при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е от дължимите вноски главница или лихва настъпва предсрочна изискуемост на целия кредит без необходимост от някакво изявление, въззивната инстанция е счела, че в случая предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила. Изложени са съображения, че с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение цесионерът [фирма], [населено място], комуто вземането на кредитодателя е прехвърлено по надлежния ред – въз основа на два последователни договора за цесия – от 15.07.2008 г. и от 30.03. 2009 г., е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, без да е било необходимо това обстоятелство да се съобщава изрично на длъжника, с оглед посочената договорна клауза. По отношение възражението за неполучено от кредитополучателя уведомление за извършената цесия, предхождащо подаването на заявление по чл.410 ГПК решаващият състав на въззивния съд е посочил, че дори и същото да е основателно, изискването на чл.99, ал.3 ЗЗД е изпълнено с получаването му в рамките на съдебното производство по предявения иск за установяване съществуването на прехвърленото вземане. Въз основа на правната характеристика на възникналото главно задължение и отсъствие на периодичност в изпълнението му въззивната инстанция е преценила за неоснователно и правопогасяващото защитно възражение на ответника за изтекла погасителна давност за същото. Възприела е неговата основателност единствено по отношение на заявеното вземане за лихва.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Същият по необходимост се включва в предмета на спора, с оглед приложението на императивната разпоредба на чл.60, ал.2 ЗКИ /ТР № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС/ и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за основателност на предявения положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК.
Основателно е и позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК селективно основание изисква значимия за делото правен въпрос да е разрешен в отклонени от задължителната практика на ВКС.
В конкретния случай критерия за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументиран с твърдение за противоречие на въззивното решение по поставения от касатора материалноправен въпрос със задължителните постановки в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, според които в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, в който се съдържа уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
С оглед изложеното касационното е необходимо въззивното решение на Р. да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка съответствието на формулирания от касатора правен въпрос с формираната задължителна практика на касационната инстанция.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение ва ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд № 664 от 10.12.2014 г., по в.гр.д.№ 913/2014 г., в частта, с която е потвърдено решение на Русенския районен съд № 1113 от 09.07. 2014 г., по гр.д.№ 4399/2013 г. за уважаване на предявения от „ПРО Л.”АД, установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК.
УКАЗВА на касатора П. Д. К. в едноседмичен срок, считано от уведомяването, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 397.13 лв./триста деветдесет и седем лева и тринадесет стотинки/, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в рамките на същия срок приложи съответен платежен документ по делото.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до жалбоподателя, че при неизпълнение на дадените указания, касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на определената държавна такса в срок,делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: