9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
[населено място], 31.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №164 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], против решение №1794/17.03.2014г. по в.т.д. №16326/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ б състав, с което е потвърдено решение от 06.08.2013г., постановено по гр.д. №51157/2012г. на Софийски районен съд, 48 състав, в частта, с която са прогласени за нищожни по предявените главни установителни искове от Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу [фирма], на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.12, пр.2 от Закона за защита на потребителите клаузи от договор за банков ипотечен кредит №HL25069/31.07.2007г., както следва: 1 чл.3 ал.1 в частта, в която се сочи задължение за плащане на годишна лихва в размер, определен съобразно базовия лихвен процент на [фирма] валиден за съответния период на начисляване на лихвата; 2. чл.3, ал.5 в частта, в която се сочи, че промените в действащия базов лихвен процент не подлежат на договаряне и стават незабавно задължителни за страните; 3. чл.6, ал.3 в частта, в която се сочи, че при промяна на базовия лихвен процент на [фирма] за жилищни кредити през време на действието на договора, размерът на погасителните вноски, определен по чл.6, ал.1 се променя автоматично в съответствие с промяната, както и е прогласена за нищожна по предявения евентуален установителен иск от Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу [фирма], на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.10 от Закона за защита на потребителите, клаузата на чл.12 от договор за банков ипотечен кредит №HL25069/31.07.2007г., в частта, сочеща право на [фирма] през време на действието на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, които изменения в тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора, а също и е осъдена [фирма] да заплати на Д. И. Д. и Х. С. Д. по предявения като главен иск с правно основание на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 7294,14 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляваща платена без основание за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. завишена договорна лихва по договор за кредит № HL25069/31.07.2007г., в размер на завишението, едностранно определено от банката по нищожни клаузи на договора. Със същото решение са оставени без разглеждане предявените евентуални установителни искове от Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу [фирма], за прогласяване на нищожни на основание на чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.10 от Закона за защита на потребителите клаузи по чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договор за банков ипотечен кредит №HL25069/31.07.2007г., както и евентуалният иск за заплащане на сумата 7294,14 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, платена на неосъществено основание за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. представляваща завишена договорна лихва по договора за кредит в размер, едностранно определен от банката, без да са настъпили условия по договора за промяна на договорната лихва. Също така с решението на първоинстанционния съд са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу [фирма], главен установителен иск за прогласяване за нищожна на основание на чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.12, пр.2 от Закона за защита на потребителите клаузата на чл.12 от договор за банков ипотечен кредит № HL25069/31.07.2007г., главен осъдителен иск да заплащане солидарно на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността ищците да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платената без основание сума от 7294,14 евро по нищожни клаузи на договора за кредит, както и евентуалният иск за заплащане солидарно на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността ищците да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платена на неосъществено основание сума от 7294,14 евро, като едностранно определена от банката лихва, без да са настъпили условия по договора за промяна на договорна лихва.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Касаторът твърди, въззивният съд е констатирал, че процесните договорни клаузи не са част от „общи условия”, но въпреки това не е приел тяхната индивидуалност. Счита за неправилен извода на съда,че са налице кумулативно дадените условия на чл.146 ал.2 от ЗЗП и клаузите не са индивидуално уговорени. Твърди, че за да достигне до този извод, съдът е обсъждал и кредитирал едностранчиво и необосновано свидетелските показания.
Ответниците по жалбата Д. И. Д. и Х. С. Д. поддържат, че жалбата е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Постъпила е и касационна жалба от Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу въззивното решение на СГС, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени главният осъдителен иск за заплащане солидарно на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността ищците да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платената без основание сума от 7294,14 евро по нищожни клаузи на договора за кредит, както и евентуалният иск за заплащане солидарно на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността ищците да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платена на неосъществено основание сума от 7294,14 евро, както и в частта за разноските.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
По касационната жалба на [фирма]
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Касаторът сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС на РБ: – по отношение на дължимите такси по искове за прогласяване нищожност на клаузи от договори за кредит; – по отношение на приложимата давност; – по отношение на момента на предявяване на възражение за прихващане; – относно допустимостта на иск за прогласяване нищожност на договорна клауза с декларативен характер; – по отношение определяемостта на дължимата по договора лихва и съответствието й с действащото към датата на сключване на договора законодателство, както и по отношение на определяне на разходите по кредита; – относно наличието на признание от страните по отношение на размера на задълженията по процесния договор и в този смисъл на отношение допустимостта на иск за прогласяване на нищожност и за наличие на правен интерес по смисъла на чл.124 от ГПК; – по отношение на определяне на завишаване като значително и следва ли да се определя то по отношение на всяка от вноските или по отношение на цената на целия договор; – по отношение на предсрочното погасяване на договор за кредит и доколко по своята същност то би могло да се определи като отказ от договора; – относно произнасяне на съда по приложението на чл.26 ал.4 от ЗЗД с оглед служебното начало и момента, в който се преклудира; относно редовността на исковата молба. Също поддържа, че тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай част от въпросите в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са ясно формулирани, нито могат да бъдат конкретизирани от ВКС. Посочването на определена тема от касатора – „по отношение на дължимите такси”, „по отношение на приложимата давност”, „ по отношение определяемостта на дължимата по договора лихва и съответствието й с действащото към датата на сключването на договора законодателство„ по отношение на определянето на завишаването като значително”, не съставлява конкретен въпрос, а и не може да бъде разглеждано като въпрос от значение за изхода на делото, защото засяга общо проблематиката на съответния правен институт без да има връзка с конкретния правен спор. Разясненията на касатора в отделните пунктове от изложението, също не съставляват правни въпроси, а оплаквания за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението.
Дори и да се приеме, че въпросите относно приложимата давност и възражението за прихващане са достатъчно конкретизирани и касаят началния момент на погасителната давност по отношение на вземане за връщане на дадено при начална липса на основание и срока за предявяване на възражение за прихващане, по отношение на същите не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Въззивният съд е приел, че погасителната давност по отношение на вземане за връщане на дадено при начална липса на основание е петгодишна и доколкото се претендира връщане на суми, платени след 29.11.2007г., то до датата на исковата молба – 26.10.2012г., не е изтекъл петгодишния давностен срок. В този смисъл е и цитираната в изложението задължителна практика на ВКС – решение №172 от 21.03.2011г. по гр. д. №80/2010г. на ВКС, ТК, IV гр. о., в което се приема, че забавата на задължение за връщане на даденото по нищожен договор е от момента на извършването на престацията – от момента на плащане на продажната цена и получаването й от обещателя. По отношение на въпроса относно срока за възражение за прихващане, първоинстанционният съд не е приел за разглеждане възражение за прихващане на [фирма] с вземане за сумата от 1242,79 евро, направено във второто по делото заседание, а въззивният съд е споделил в мотивите си извода, че възражението е преклудирано. По този начин въззивният съд е съобразил задължителните разяснения в т.4 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298 ал.4 от ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 от ГПК/ същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо.
Въпросът за допустимостта на исковете за прогласяване на нищожността на договорни клаузи с декларативен характер, не е обуславящ изхода на спора, защото въззивният съд не е изразил становище по тези въпроси. За да потвърди първоинстанционното решение, с което определени клаузи от договори за банков кредит между страните по делото са обявени за нищожни, въззивният съд не е счел клаузите за такива с декларативен характер, а за клаузи, засягащи съдържанието на правоотношението и водещи до неравновесие между правата и задълженията на потребителите и банката, поради което и е приел тези клаузи за неравноправни по смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП.
Въпросът относно допустимостта на иск за прогласяване на договорни клаузи при признание от страните по отношение на размера на задълженията по договора, също не е обуславящ за изхода на спора. Правният интерес от предявяването на установителния иск се извежда от твърденията на ищеца за съществуването на претендираното от него право, чиято защита търси, съответно от твърденията за пораждане или погасяване правата и задълженията по спорното правоотношение. В случая в исковата молба ищците са заявили изрично, че не са давали съгласие и подписвали допълнителен анекс към договора, в който да се съгласили с увеличаване на лихвата. Установяването в хода на производството на факти, различни от заявените от ищците, би се отразило на основателността на предявените от тях искове, но не и на тяхната допустимост.
Въпросът относно служебното произнасяне на съда по приложението на чл.26 ал.4 от ЗЗД, не е от значение за изхода на делото, доколкото в случая ищците са се позовали на нищожността на процесните клаузи от сключения между страните договор за кредит, съответно съдът не е изразил становище, че по свой почин следва да следи валидността на процесния договор.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в частта, обжалвана от [фирма] .
По касационната жалба на Д. И. Д. и Х. С. Д.
Подадена е жалба вх.№63551/26.05.2014г. на Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу решение №1794/17.03.2014г. по в.т.д. №16326/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ б състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени главният осъдителен иск за заплащане солидарно на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платената без основание сума от 7294,14 евро по нищожни клаузи на договора за кредит, както и евентуалният иск за заплащане солидарно на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платена на неосъществено основание сума от 7294,14 евро, както и в частта за разноските.
Ответникът по жалбата [фирма], счита същата за недопустима и неоснователна.
Съгласно чл.280 ал.2 от ГПК, са изключени от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. В настоящия случай се обжалва въззивно решение, постановено по търговско дело, в частта му, с която са отхвърлени главен и евентуален иск за обезщетение за вреди, всеки от които с размер под 10 000 лева, поради което въззивното решение, на основание чл. 280 ал.2 от ГПК, не подлежи на касационен контрол в тази част.
Недопустима е и жалбата на Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу решението в частта за разноските. Действащият ГПК не предвижда самостоятелно обжалване на съдебните актове, касаещи отговорността на страните за разноски, когато не се обжалва самото решение или определението по съществото на спора, тъй като той не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения Граждански процесуален кодекс. В посочената им част тези съдебни актове имат характера на определение, като съгласно чл. 248 от ГПК подлежат на изменение или допълване, по искане на страната, от съда, който ги е постановил.
С оглед на изложеното, решението на въззивния съд не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за присъдените разноски. Следва да се има предвид, че едновременно с подаването на жалба вх.№63551/26.05.2014г. жалбоподателите са подали в срок и молба по чл.248 от ГПК, по която Софийски градски съд е изменил решението си като им е присъдил разноски в размер на 2 597 лева. Жалбоподателите не са обжалвали определението на СГС по чл.248 от ГПК. С това редът за защита срещу решението на въззивния съд в частта за разноските е изчерпан, поради което касационната жалба на Д. И. Д. и Х. С. Д. следва да бъде оставена без разглеждане и в тази част.
При този изход на спора касаторът [фирма], следва да заплати на Д. И. Д. и Х. С. Д. направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 475 лева, съответно на изхода на производството. На касатора [фирма] не се дължат разноски с оглед изхода на производството по въззивната жалба на Д. И. Д. и Х. С. Д., тъй като няма доказателства, че такива са направени.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1794/17.03.2014г. по в.т.д. №16326/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ б състав.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба вх.№63551/26.05.2014г. на Д. И. Д. и Х. С. Д. срещу решение №1794/17.03.2014г. по в.т.д. №16326/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ б състав, в частта, с която е потвърдено решение от 06.08.2013г., постановено по гр.д. №51157/2012г. на Софийски районен съд, в частта, с която са отхвърлени главният осъдителен иск за сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляваща пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността ищците да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платената без основание сума от 7294,14 евро по нищожни клаузи на договора за кредит, както и евентуалният иск за заплащане на сумата от 2036,49 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.10.2012г., до изплащането й, представляващи пропуснати ползи за периода от 29.11.2007г. до 29.09.2012г. от невъзможността ищците да получат граждански плодове – среден размер на лихви по банкови влогове, от платена на неосъществено основание сума от 7294,14 евро, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на Д. И. Д., [ЕГН] и Х. С. Д., [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], ет.2, вх. А, ап.2, разноски за касационното производство в размер на 475 лева /четиристотин седемдесет и пет лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО, в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на Д. И. Д. и Х. С. Д., подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на Търговска колегия при Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до жалбоподателите.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.