6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№442
гр. София,15.06. 2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2812 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №744 от 17.04.2014г. по т.д. №4416/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №1275/17.07.2013г. по т.д.№3102/2011г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 11 състав. С първоинстанционното решение [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 449,38 лева, незаплатена част от цената на извършени СМР по фактура №000335/2007г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба, както и да заплати сумата от 48,31 лева, мораторна лихва върху главницата за периода от 10.06.2010г. до 24.06.2011г., а също и да заплати сумата от 68 037,46 лева, задържана гаранция по десет броя фактури, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба – 24.06.2011г. до окончателното заплащане на сумата, а също и 7314,16 лева мораторна лихва за забава за периода от 10.06.2010г. до 24.06.2011г.
В касационната жалба се сочи, че при постановяване на обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което води до неправилност на решението. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за вярно тълкуването на приложените писмени доказателства, направено от първоинстанционния съд, като по този начин е възприел погрешно фактическата обстановка. Твърди,че съдът е преповторил мотивите на първоинстанционното решение, като се е позовал само частично и превратно на заключението на първоначалната и допълнителната съдебно – техническа експертиза, като не ги е обсъдил в цялост. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. По какъв начин съдът прави преценката си във връзка с необходимостта от повторно изслушване на експертите, които вече са извършили експертиза пред първоинстанционния съд? 2. В случай, че във въззивната жалба изрично е посочено,че първоинстанционният съд не е съобразил всички доказателства по делото, като е тълкувал превратно експертното заключение, не следва ли въззивната инстанция да изслуша свидетелите отново? 3. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на предмета на доказване? 4. В случаите, когато част от заключенията на съдебната експертиза са приети за недостоверни, без да бъде изложено мотивирано становище в тази връзка, делото следва ли да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да се произнесе с мотивирано решение при пълно и всестранно изследване на фактическата обстановка? 5.Следва ли съдът да обсъди доказателствената тежест при оспорване редовността на вписванията в счетоводните книги и издадените фактури? 6.Посочването на основанието за вземането на ищеца, което съдът приема за доказано, освобождава ли ищеца от задължението да докаже задържането на претендираната сума? Твърди, че първите четири въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №344/21.09.2012г. по гр.д.№862/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №326/20.12.2012г. по гр.д.№177/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №422/03.06.2010г. по гр.д.№805/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Поддържа, че петият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги, обективирана в решение №413/16.08.2005г. по т.д.№964/2004г. на ВКС, ТК, решение №423/01.06.2006г. по т.д.№9/2006г. на ВКС, ТК, решение №155/13.03.2007г. на ВКС, ТК, решение №2/20.01.2011г. по гр.д.№478/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Твърди, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като формулираните от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Счита,че част от поставените въпроси са неотносими към процесния спор. Поддържа, че касационният жалбоподател не е формулирал съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени изцяло предявените искове с правно основание чл.79 ал.1, вр. с чл.266 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, съдът е приел, че между страните е сключен договор за изпълнение на обект ПСОВ Мадан от 22.03.2006г., като ищецът е изпълнил възложените с договора СМР, за което е издавал фактури, а ответникът е заплатил дължимото възнаграждение, като е удържал гаранция за качествено изпълнение в размер на 5% от стойността на СМР по всяка от фактурите. Приел е, че в уговорения гаранционен срок не са възникнали недостатъци на изпълнените работи, поради което след изтичането на срока за ответника – възложител се е породило задължение да заплати удържаната гаранция.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора въпроси относно необходимостта от повторно изслушване на вещи лица и свидетели, както и относно правомощията на съда, когато приеме за недостоверно заключение на съдебно – счетоводната експертиза, са неотносими към спора, доколкото нито въззивния, нито първоинстанционния съд са излагали мотиви, че приетите по делото заключения на съдебно – счетоводната експертиза не следва да бъдат кредитирани. Изложените в касационната жалба твърдения не съответстват и на данните по делото, доколкото въззивният съд е възприел изцяло заключението на съдебно – счетоводната експертиза , в което изрично е посочено, че дължимите за гаранция суми по всяка от фактурите не са изплатени. Това се установява и от съдържанието на самите фактури, в които данъчната основа е формирана като от цената на изпълнените СМР е приспаднат размерът на дължимата гаранция, тоест дължимата гаранция е изключена от размера на задълженията по фактурите. Наред с това следва да се отбележи и че във въззивната жалба не са изложени доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събирането и преценката на доказателствата, нито са направени доказателствени искания за повторно изслушване на вещи лица. Също така поставеният въпрос за повторен разпит на свидетели е неотносим към спора, доколкото в производството не са събирани гласни доказателства. Поради това следва да се приеме, че посочените въпроси не са обусловили изводите на съда за основателност на предявените искове и съответно тези въпроси не могат да обосноват наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд, въпреки че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, е извършил и самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на удържаната от ответника гаранция. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на сключения между страните договор, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което е възприел изцяло. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Последните два въпроса, поставени от касатора, относно разпределението на доказателствената тежест при оспорване редовността на вписванията в счетоводните книги и издадените фактури, както и относно основанието задържането на претендираните суми съставляват оплаквания за допуснато нарушение на процесуалния закон от въззивния съд. Съответно те биха съставлявали основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. Следва да се отбележи,че нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната жалба са изложени оплаквания за нередовност на вписванията в счетоводните книги на страните или за нередовност на представените по делото фактури.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5049,86 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №744 от 17.04.2014г. по т.д. №4416/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Д. Х., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [жк], представлявано от управителя Т. К., сумата от 5049,86 лева /пет хиляди и четиридесет и девет лева и осемдесет и шест стотинки/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.