1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
гр.София, 25.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 3707 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма]/н./, срещу решение № 1569 от 17.07.2013г. по т.д.№ 4359/2012г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1108 от 18.06.2012г. по т.д.№ 1727/10г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, в частта, с която искът на жалбоподателя за присъждане на законна лихва е отхвърлен за периода от датата на предявяването му – 19.07.2010г. до 30.05.2011г. – датата на влизане в сила на решенето по иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ и в частта, с която [фирма]/н./, е осъдено да заплати по сметката на СГС дължимата по делото държавна такса от 1731,79 лева, а на [фирма] сумата от 600 лева – разноски по делото. Със същото решение въззивният съд е оставил без разглеждане като недопустими въззивните жалби на [фирма]/н./ и [фирма] срещу решение № 1108 от 18.06.2012г. по т.д. № 1727/10г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати сумата от 43 294,83 лева в полза на масата на несъстоятелността на [фирма]/н./ и е прекратил производството по т.д.№ 4359/12г. по описа на САС, ТО, 6 състав, в тази му част. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът не е съобразил и приложил изменението на разпоредбата на чл.649 ал.2 от ТЗ, съгласно ЗИДТЗ/ДВ бр.20/2013 год./, във връзка с § 14 ал.1 от ПЗР на ЗИДТЗ. Изтъква, че в случая искът по чл.55 ал.1 от ЗЗД не е предявен от синдика, а от несъстоятелния длъжник, който не е между лицата, легитимирани да предявяват осъдителни искове, обусловени от отменителните искове по чл.646 и чл.647 от ТЗ. Излага доводи, че въззивният съд не е разграничил процесуалните действия, извършвани от несъстоятелния длъжник, представляван от синдика, от процесуалните действия извършени от синдика, в личното му качество и като процесуален субституент на несъстоятелния длъжник. Поддържа също, че решението е недопустимо и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане главницата от 43 294 лева в полза на масата по несъстоятелността. Излага съображения, че масата на несъстоятелността не е правен субект, нито страна в процеса, а е правна категория, поради което е недопустимо постановяването на осъдителен диспозитив срещу нея. Също така поддържа, че решението на САС е неправилно в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията за мораторна лихва за периода до датата на влизане в сила на решението по иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ/ред. ДВ бр.70/1998 г./. Счита за неправилен извода на съда, че относителната недействителност на плащането по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ /ред. ДВ бр.70/1998г./, настъпва от момента на влизане в сила на решенето по този иск, поради което лихвата се дължи от този момент. Поддържа, че съгласно задължителната практика на ВКС искът по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ/ред. ДВ бр.70/1998г./, е установителен, поради което правните последици от решението настъпват от възникването на материалното правоотношение. Счита, че в случая материалното правоотношение възниква от установяването на началната дата на неплатежоспособността с решението по чл.630 от ТЗ. Излага доводи и за неправилно извършено от съда разпределение на отговорността за разноски.
Постъпила е и касационна жалба от третото лице помагач на страната на ищеца – [фирма], което поддържа доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Изтъква съображения, че искът по чл.55 ал.1 от ЗЗД е предявен от несъстоятелния длъжник, който не е измежду лицата, легитимирани да го предявяват. Поддържа, че сумата от 43 294,83 лева е присъдена неправилно в полза на масата на несъстоятелността на [фирма]/н./, тъй като съгласно чл.131 от ЗЛС носители на права и задължения са само юридическите лица. Твърди, че решението е постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която искът по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ /ред. ДВ бр.70/1998г./, е установителен. Излага доводи и за неправилно извършено от съда разпределение на отговорността за разноски.
В изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касационните жалбоподатели поставят идентични въпроси, като сочат, че са налице основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора следните процесуалноправни въпроси: „легитимирано ли е несъстоятелното дружество, представлявано от синдика, при действието на чл.649 ал.2 от ТЗ /ред. ДВ бр.20/2013 год./, да предявява обусловения от иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ /ред. ДВ бр.70/1998г./, осъдителен иск” и „допустимо ли е постановяването на осъдителен диспозитив срещу масата на несъстоятелността”. Поддържат, че към настоящия момент няма практика на съдилищата по приложението на чл.649 ал.2 от ТЗ /ред. ДВ бр.20/2013 год./,поради което поставеният в тази насока въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържат, че и вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а също и че е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 1228 от 21.10.1999 год. по гр.дело № 503/1999 г., V г.о. на ВКС на РБ, съгласно което само юридическите лица са носители на права и задължения. Поставят и материалноправния въпрос „от кога възниква вземането по обусловения от иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ/ред. ДВ бр.70/1998г./, осъдителен иск – от решението по чл.630 от ТЗ или от решението по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ /ред. ДВ бр.70/1998г./. Поддържат, че макар да е налице задължителна практика на ВКС относно характера на иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ /ред. ДВ бр.70/1998г./, като установителен, към настоящия момент няма практика на съдилищата точно по поставения от тях въпрос, поради което същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Също поставят въпроса приложима ли е разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК при осъдителен иск, ако до приключване на производството по делото ответникът не е изплатил исковата сума на ищеца. Поддържат, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 551 от 08.05.1995г. по гр.д.№ 754/1994г., ІV г.о. на ВКС на РБ.
Ответникът [фирма] оспорва жалбите, като счита същите за недопустими. Поддържа, че не са налице и посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно за неправилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че жалбоподателите [фирма]/н./ – ищец в първоинстанционното производство и третото лице помагач на ищеца- [фирма], кредитор в производството по несъстоятелност, нямат правен интерес от обжалване на позитивното за тях решение на първоинстанционния съд, в частта с която [фирма] е осъдено да заплати сумата от 43 294,83 лева в полза на масата на несъстоятелността на [фирма]/н./ и е оставил без разглеждане въззивните им жалби в тази част. Приел е, че сумата от 43 294,83 лева, която ответникът е осъден да заплати на основание чл.55 от ЗЗД, се дължи от момента на влизане в сила на решението по иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ/ред. ДВ бр.70/1998г./, с което са обявени за нищожни спрямо кредиторите на несъстоятелността на [фирма]/н./ извършените в полза на [фирма] плащания в общ размер на 43 294,83 лева. Поради това е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът на [фирма]/н./ за присъждане на законна лихва е отхвърлен за периода от датата на предявяването му – 19.07.2010г. до 30.05.2011г.- датата на влизане в сила на решението по иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ /ред. ДВ бр.70/1998г./.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал. т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Поставеният от жалбоподателите въпрос „легитимирано ли е несъстоятелното дружество, представлявано от синдика, при действието на чл.649 ал.2 от ТЗ /ред.ДВ бр.20/2013 год./, да предявява обусловения от иска по чл.646 ал.2 т.1 от ТЗ осъдителен иск за попълване на масата на несъстоятелността” на практика съставлява твърдение за недопустимост на постановеното от САС въззивно решение, поради което съдът следва да обсъди тези доводи, за да прецени дали е налице вероятна недопустимост на въззивния акт. С оглед указанията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС решенето следва да се допусне до касация за проверка на процесуалната му допустимост независимо от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК.
Останалите въпроси в изложението, макар да са значими за конкретното дело, касаят правилността на въззивното решение от гледна точка на неговата обоснованост и правилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което подлежат на обсъждане в производството по чл.290 от ГПК в зависимост от произнасянето по оплакването за недопустимост на решението. Предмет на производството по чл.290 от ГПК е и въпросът за правилността на въззивното решение в частта за разноските.
Предварително внасяне на държавна такса не се дължи – чл.649 ал.6 от ТЗ, поради което делото подлежи на насрочване в открито съдебно заседание.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1569 от 17.07.2013г. по т.д.№ 4359/2012г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на І ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.