6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
гр. София, 13.01.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1370 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 28.01.2014г. по т.д. №15892/2012г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ В състав, с което е потвърдено решение от 28.05.2012г. по гр.д. №25332/2010г. на Софийски районен съд, ГК, 27 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от [фирма] против И. А. К., иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 17 069,47 лева, договорна неустойка по т.6.3 от договор за наем от 19.11.2004г. на магазинно помещение – магазин №7, находящ се в [населено място], ул.”11 август” №14, както и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата от 164,46 лева, мораторна лихва върху главницата от 17069,47 лева за периода от 29.04.2010г. до 02.06.2010г.
Жалбоподателят поддържа,че първоинстанционното решение е незаконосъобразно, постановено в противоречие на разпоредбите на материалния и процесуалния закон. Счита за неправилни изводите на въззивния съд, че не е налице основание за ангажиране на договорната отговорност на ответника И. А. К. за неустойка за предсрочно прекратяване на договор за наем от 19.11.2004г. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че е извършено редовно връчване на уведомление от страна на наемодателя, че договорът няма да бъде подновен, като е изложил в решението си мотиви, че правните последици на предизвестието за прекратяване на договора са настъпили с факта на отправяне на уведомлението, а не с факта на фактическото му получаване. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени изцяло предявените осъдителни искове. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: въпросът за начина на връчване на документи и книжа на търговско дружество и съотношението между разпоредбите на чл.50 от ГПК и на чл.49 от ГПК; въпросът за връчване при отказ на документи и книжа; както и въпросът за това кога настъпва правният ефект на разменени документи и книжа по един договор – с факта на отправяне на уведомлението или с факта на фактическото му получаване. Твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №36/06.07.2010г. по т.д.№262/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №101/17.04.2013г. по т.д.№1714/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №56/11.05.2012г. по т.д.№41/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №107/29.10.2012г. по т.д.№555/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се обсъжда приложението на разпоредбата на чл.50 от ГПК. Поддържа,че по въпроса за връчване при отказ на документи и книжа, относно обстоятелството дали задължително следва да се отбелязва качеството на лицето, отказало да получи документите и книжата, няма изрична практика на ВКС, а въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че третият правен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение №539/01.12.2010г. по гр.д.№472/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., относно реда и формата за връчване на книжа.
Ответникът по жалбата И. А. К. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа,че твърденията в касационната жалба са неоснователни, като моли решението да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по сключен между тях договор за наем от 19.11.2004г., което е било учредено за срок от пет години и с изрична клауза, допускаща автоматично продължаване на действието на договора за нов срок от пет години, ако до един месец преди изтичането на срока по наемния договор никоя от страните не отправи писмено предизвестие за прекратяването му. Приел е, че в т.6.3 от договора е уговорена неустойка, която наемодателят ще заплати на наемателя при евентуално отстраняване от наетия имот преди изтичане на срока на договора, в размер на дължимия наем за остатъка от договорения срок. За да отхвърли като неоснователни предявените искове по чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, е посочил, че е налице редовно връчено по реда на чл. 49 от ГПК уведомление за прекратяване на договора за наем между страните, поради което договорът не е бил автоматично продължен за нов срок от пет години и в тежест на наемодателя не е възникнало задължение за заплащане на договорената в т.6.3 от договора неустойка поради отстраняването на наемателя от имота.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението на [фирма] по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос относно съотношението между разпоредбите на чл.50 от ГПК и чл.49 от ГПК при връчване на книжа на търговци и юридически лица, е от значение за изхода на делото, доколкото той е обусловил изводите на съда за редовно връчване на уведомлението за прекратяване на договора за наем. Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. В представените от жалбоподателя решение №36/06.07.2010г. по т.д.№262/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №101/17.04.2013г. по т.д.№1714/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №56/11.05.2012г. по т.д.№41/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., не е обсъждан въпроса за приложението на чл.49 от ГПК по отношение на юридически лица, а условията за призоваване на юридически лица по реда на чл.47 ал.1 от ГПК. Следва да се отбележи и че тези решения са постановени по реда на чл. 303 от ГПК и не съставляват задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Същевременно в определение №454/07.06.2011г. по ч.т.д.№291/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.274 ал.3 от ГПК, се приема, че разпоредбата на чл.50 от ГПК не отрича възможността за връчване съобщения на търговец при условията на чл.49 от ГПК. В този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви, поради което не е налице противоречие между решението и практиката на ВКС по поставения въпрос.
По въпроса дали при връчване при отказ на документи и книжа на търговец, задължително следва да се отбелязва качеството на лицето, отказало да получи документите и книжата, е даден отговор в Решение №56 от 17.06.2014г. по т. д. № 2705/2013г., на ВКС, ТК, I т. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК и формиращо задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, която настоящият състав изцяло споделя. В него е прието, че при връчване на книжа на търговци и юридически лица, връчването може да стане, чрез всеки служител или работник, който изрази съгласие да приеме книжата, като законът не съдържа като императивно изискване за посочването на трите имена на получателя. Прието е,че като гаранция за редовността на връчването е достатъчно вписване на имената и длъжността – информация, съобразно която съдът може да извърши преценка за надлежно извършване на процесуалното действие. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС е установен точният смисъл на приложимата към спора правна норма. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с уеднаквената вече практика, доколкото въззивният съд не е изложил становище, че в разписката за връчване на съобщението не е необходимо да се посочват имената и длъжността на лицето, получило съобщението или книжата от името на търговеца. В мотивите си съдът е изтъкнал,че извършеното от нотариуса удостоверяване на редовното връчване на нотариалната покана съставлява официален свидетелстващ документ и има обвързваща съда доказателствена сила. Самата разписка за връчване на поканата, в която именно следва да бъдат отразени името и качеството на лицето, на което тя е връчена, не е представена по делото, съответно не може да се направи извода същата да е оформена в нарушение на чл.50 ал.3 от ГПК и да се счита за опровергана обвързващата доказателствена сила на нотариалното удостоверяване.
По поставения от касатора въпрос относно настъпването на правния ефект на уведомлението по един договор, дали настъпва с факта на отправяне на уведомлението или с факта на фактическото му получаване, следва да се отбележи,че изводът на въззивния съд за правните последици на отправянето на уведомлението от наемодателя до наемателя по процесния договор за наем, се базира на тълкуване на клаузите на договора, а не на конкретна правна норма. Дори и да е неправилно извършеното от въззивния съд тълкуване на договора, не само то е
обусловило извода за неоснователност на предявения иск за неустойка. Като основен аргумент за отхвърлянето на иска, въззивният съд е посочил, че е налице редовно връчено по реда на чл. 49 от ГПК уведомление за прекратяване на договора за наем между страните и в тежест на наемодателя не е възникнало задължение за заплащане на договорената в т.6.3 от договора неустойка. Поради това изводите на съда по последния формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, не са единствено обуславящи изхода на производството по предявения иск за неустойка, съответно този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда и за изхода по конкретното дело. По отношение на този поставен въпрос също не е установено поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото посоченото от жалбоподателя определение №539/01.12.2010г. по гр.д.№472/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., е постановено по реда на чл.274 ал.2 изр.1 от ГПК и не съставлява задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да се присъждат разноски доколкото не е направено искане за това.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.01.2014г. по т.д. №15892/2012г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ В състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.