2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
София, 23.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Таня Райковска т. д. № 2377 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], всички обединени в гражданско дружество по ЗЗД с наименование „Г. П. И.”, [населено място] срещу въззивно решение № 90/18.02.2014 г. по т. д. № 1249/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което са потвърдени решение № 310/5.07.2013 г. и определение № 1716/20.09.2013 г., постановени по т. д. № 703/2012 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт [община] е осъдена да заплати на ищците – касатори сумата от 3 439 001,45 лв., представляваща част от общо дължимо възнаграждение по договор от 29.04.2009 г. за възлагане на обществена поръчка за инженеринг, ведно със законната лихва от 20.08.2012 г. до датата на окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска за разликата от 3 439 001,45 лв. до пълния предявен размер 4 450 831,78 лв., като неоснователен и недоказан. Също така ответникът [община] е осъдена да заплати обезщетение за забавено плащане на основание чл. 86 ЗЗД в общ размер на 589 238,15 лв. и направените разноски по делото съобразно уважената част от предявените искове.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, поради противоречие с материалния и процесуалния закон. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа тезата, че постановеното решение е в противоречие с влезли в сила съдебни решения на ВКС по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото: дали издаването на фактура от изпълнителя по договора за изработка е елемент от фактическия състав на договора и елемент от фактическия състав на приемането на изработката; дали издаването на фактура е предпоставка за настъпване на изискуемостта на задължението за заплащане на възнаграждение по договора за изработка; първичните счетоводни документи по чл. 6, ал.1 от Закона за счетоводството представляват ли елемент от фактическия състав на съответните сделки или имат значение единствено за счетоводното отчитане на съответната стопанска операция; длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да тълкува договора съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; допустимо ли е ответникът да оспорва представени с исковата молба и приети от първоинстанционния съд писмени доказателства за първи път във въззивното производство и да навежда фактически твърдения по тези доказателства за първи път пред въззивна инстанция; следва ли въззивния съд с оглед наведените нови фактически твърдения на ответника да даде указания на ищеца за кои обстоятелства не сочи доказателства; представлява ли проформа фактурата, изпратена от изпълнителя на възложителя след приемане на работата по договора за изработка, валидна покана за заплащане на възнаграждението по договора по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ако в нея изрично е посочен размерът на дължимото възнаграждение и начинът по който то следва да бъде платено; липсата на качеството „първичен счетоводен документ” на проформа фактурата основание ли е да се приеме, че последната не представлява валидно писмено волеизявление, с което длъжникът по един договор е поканен да се издължи; длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да вземе предвид всички претенции и доводи на страните, да обсъди всички събрани по делото доказателства и да посочи защо дава вяра на едни от тях, а на други –не; как съдът при постановяване на решението си да съобразява извършените след предявяването на исковата молба частични плащания и върху каква част от главната претенция следва да присъди обезщетение за забава за периода от датата на исковата молба до окончателното плащане на съответната сума.
Молят да бъде постановено друго решение, по съществото на спора, с което да бъдат уважени изцяло претенциите на ищците – касатори за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на мораторната лихва за разликата над присъдените размери до пълния предявен размер от 1 823 936,63 лв.; за заплащане лихви за забава върху неплатени към датата на исковата молба суми за периода от датата на исковата молба до окончателното им плащане и за присъждане на всички деловодни разноски, направени в първоинстанционното, възивното и настоящото производство, включително заплатени адвокатски възнаграждения.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
С обжалваното решение, съставът на Пловдивски апелативен съд е потвърдил постановеният от първата инстанция съдебен акт, като е приел, че условията за заплащане на дължимото възнаграждение са уговорени между страните кумулативно и пораждат задължение за длъжника след цялостното им изпълнение, т. е. след изготвяне на двустранен констативен протокол обр. 15, приемане на възложената работа и представяне на фактура от страна на изпълнителя. Неизпълнение на някое от договорените условия не поражда задължение за плащане, респ. не поставя [община] в забава. Въззивният състав не приема тезата на жалбоподателите – касатори, че с издаване на проформ фактура № 9 от 01.06.2011 г. за [община] е възникнало задължение да заплати отразената в нея сума 7 612 194.14 лв. (с ДДС) и като не е изпълнила това свое задължение същата е изпаднала в забава и дължи мораторна лихва от дата следваща тази на нейното издаване. Същата не е елемент от установения между тях фактически състав, пораждащ задължение за плащане, респ. издаването й не прави задължението изискуемо.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, въз основа на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставените правни въпроси трябва да са конкретни и да са от значение за изхода на конкретното дело, т.е. да са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая спорен предмет е бил въпросът за момента, в който за ответника се е породило задължението за плащане на възнаграждението, изпадането му в забава и дължимият размер на обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД. За да е налице посоченото от ищците – касатори основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставените от тях въпроси, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да са разрешени в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
С оглед на гореизложеното дори и от поставените въпроси на касаторите да бъде изведен релевантен, въпреки, че в по-голямата си част тези въпроси нямат относимост към решаващите изводи на съда, изложени подробно по-горе, то налице би било единствено общото основание. За да бъде допуснато касационно обжалване страната следва да установи предпоставките и на някое от лимитивно изброените основания визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като е поддържал противоречие с: решение № 968/16.06.1994 г. по гр.д. № 2049/93 г.,V г.о. на ВКС; решение № 318/27.06.1994 г. по гр. д. № 177/94 г. на ВС; решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 542/18.01.2011 г. по гр.д. № 1469/2009г., ІІ г.о. на ВКС; решение № 504/26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 429/21.06.2010 г. по гр.д. № 1151/2009 г., І г.о. на ВКС; решение № 40/13.05.2011 г. по т.д. № 384/2010 г., І т.о. на ВКС; решение № 92/7.09.2011 г. по т.д. № 478/2010, ІІ т.о. на ВКС; решение № 45/18.05.2010 г. по т.д. № 532/2009 г., І т.о. на ВКС; решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 802/23.02.2011 г. по гр.д. № 1783/2009 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 61/30.04.2010 г. по т.д. № 741/2009 г., І т.о. на ВКС; решение № 225/28.05.2011 г. по т.д. № 631/2010 г., ІІ т.о. на ВКС; решение № 389/18.10.2011 г. по гр.д. № 1672/2010 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 700/6.12.2010 г. по гр.д. № 304/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предполага идентитет между разглежданите фактически хипотези, в сравняваните съдебни актове, по които решаващите състави са направили различни, противоречиви правни изводи. Такава идентичност в настоящия случай липсва. Тази дефинитивност на основанието, обаче е приложима по отношение на актовете, за които страната е установила влизането им в сила. Такова установяване по отношение на цитираните решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 61/30.04.2010 г. по т.д. № 741/2009 г., І т.о. на ВКС; решение № 389/18.10.2011 г. по гр.д. № 1672/2010 г., ІV г.о. на ВКС; решение № 700/6.12.2010 г. по гр.д. № 304/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС касаторите не са осъществили, поради което и представянето им е позоваването на тях е ирелевантно. Наличието и на задължителна практика по релевантния за спора въпрос изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и страната не е обосновала доводи по това основание съобразно определената му дефинитивност с т. 4 на ТР СОГТК №1/2010г. Без правно значение за настоящото производство са подробно развитите оплаквания за неправилност на акта, тъй като те се разглеждат само ако бъде допуснато касационното обжалване.
С оглед изхода на делото на ищците – касатори не следва да бъдат присъдени разноски.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 90/18.02.2014 г. по т. д. № 1249/2013 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: