5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
гр. София, 15.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №281 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура” против решение от 27.10.2014г. по в.гр.д. №7054/2014г. на Софийски градски съд, ВО, ІІ А състав, с което е потвърдено решение № ІІ-78-34/04.03.2014г. по гр.д.№23337/2013г. на Софийски районен съд. С решението на първоинстанционния съд Агенция „Пътна инфраструктура” е осъдена да заплати на ЗД [фирма], [населено място], на основание чл.213 ал.1 от КЗ, сумата от 12 240 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба -31.05.2013г., до окончателното изплащане на сумата. Решението на СРС е постановено при участието на [фирма], [населено място], като трето лице – помагач на страната на ответника.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Касаторът поддържа, че съгласно трайната съдебна практика при разглеждане на иск с правно основание чл.213 ал.1 от КЗ вр. чл.49 от ЗЗД, с предмет регресна претенция на застраховател по договор за имуществена застраховка, следва да бъде доказано виновното бездействие на Агенция „Пътна инфраструктура” относно отстраняването на повредите и възстановяването на типичното състояние на вещта, причинила вредите – републикански път ІІІ -405. Твърди,че в случая не е налице такова бездействие, като се позовава на представената докладна записка от 17.05.2010г. на директора на О. – Велико Т., с която се докладва изпълнението на дейности по почистване на регули и настилка от кал, на републикански път ІІІ -405 „П. – С.”. Поддържа,че фактическите констатации на съда са опорочени от грешки при формиране на неговото вътрешно убеждение, като неистинските фактически констатации са довели до погрешни правни изводи.
Ответникът по касация ЗД [фирма], [населено място] и третото лице – помагач на страната на ответника [фирма], [населено място], не изразяват становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца и собственика на лек автомобил „Мерцедес Спринтер” с ДК [рег.номер на МПС] , е съществувало застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Каско на МПС”. Установил е, че на 13.05.2010г., в срока на действие на застрахователния договор, е осъществено ПТП, причинено от попадане на автомобила върху замърсен с кал пътен участък от републикански път ІІІ -405, който не е бил обозначен. Вследствие на това ПТП били причинени щети на автомобила на стойност 12 120 лева, като застрахователят изплатил на увредения собственик обезщетение в посочения размер, както и 120 лева разходи за оценяване на щетата. Съдът е приел,че съгласно разпоредбата на чл.30 ал.1 от Закона за пътищата на Агенция „Пътна инфраструктура” е възложено задължението за изграждане, ремонт и поддръжка на републиканските пътища, като под поддръжка се разбира осигуряването на необходимите условия за безопасно и удобно движение по републиканските пътища. Поради това е е приел, че вследствие неизпълнението на това задължение, агенцията е легитимирана да отговоря по предявения регресен иск на застрахователя по застраховка „Каско на МПС”, встъпил в правата на застрахования. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника че ПТП е настъпило по вина на водача на лекия автомобил, като е посочил, че по делото не се установява водачът да е управлявал с превишена скорост, а напротив, от заключението на приетата авто – техническа експертиза се установява,че водачът, управлявайки с разрешена скорост, не е имал обективната възможност да възприеме калния участък от пътя и да реагира така,че да предотврати увреждането.
Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос,а именно следва ли да се отмени обжалваното решене, когато то противоречи на действителното фактическо положение.. Поддържа,че постановяването на решение на ВКС на РБ по съществото на жалбата ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Наред с това поддържа,че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаващата правораздавателна дейност на съда, като се позовава на т.12 на Тълкувателно решение №1 /17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой точно е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърдението, че постановеното от въззивния съд решение противоречи на действителното фактическо положение, само по себе си не съставлява въпрос, а оплакване за необоснованост на решението. В този смисъл са дадените в т.12 на Тълкувателно решение №1 /17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС разяснения, съгласно които в понятието необоснованост се включват грешките във фактнческите констатации на съда в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми от неюридически характер – на логиката, практиката и науката.. Интерпретацията на събраните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната погрешна преценка на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, би довела до необоснованост на въззивния акт, но тя подлежи на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК едва след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Съгласно задължителните указания в т.19 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени и в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, като е извършил задълбочена самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на правото на застрахователя – ищец да встъпи в правата на увредения застрахован, както и към отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за причинените при процесното ПТП вреди. Обсъдил е подробно съдържанието на писмените доказателства, както и заключението на авто – техническата експертиза относно механизма на осъществяване на ПТП от 13.05.2010г., като е възприел изцяло заключението. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.10.2014г. по в.гр.д. №7054/2014г. на Софийски градски съд, ВО, ІІ А състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.