3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
гр. София, 02.07.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1213 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 1597 от 31.10.2012г. по т.д. № 2245/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 227/28.05.2012г. по т.д. № 123/2012г. на Карловски районен съд за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК, че общината дължи на ищеца- [фирма] сумата от 22 524,94 лева- главница по неплатени фактури за извършени доставки на хранителни продукти по договор № 13/ 24.02.2010г. за възлагане на обществена поръчка, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 07.11.2011г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция, въззивният съд, е приел, че между страните е сключен договор за обществена поръчка с предмет доставка на хранителни продукти за детски заведения на територията на [община], по който са издадени процесните фактури, осчетоводени и от двете страни по спора. Въз основа на приетата и неоспорена ССЕ, решаващият състав е направил извода, че фактурираните стоки са реално доставени на крайния потребител – детските социални заведения, като фактурите са били придружени със сертификат за качество, произход и срок на годност на доставените стоки, по които няма заплащане на продажната цена.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи като значими за изхода на делото, материалноправните въпроси относно предпоставките на иска по чл.79 ЗЗД и дали при липса на уговорени срокове за изпълнение на задължението за заплащане на продажната цена, издаването на фактурата е основание за изпадане на длъжника в забава и съставлява ли тя покана по см. на чл.84, ал.2 ЗЗД. Поддържа, че по първия въпрос е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото -чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираният от касатора въпрос за предпоставките на иска по чл.79 ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.422 ЗЗД във връзка със задължения за заплащане на продажната цена, и обуславя изхода му. Въпреки осъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на този въпрос, не е налице твърдяното от касатора противоречие на обжалвания акт с цитираната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Последната касае правото на обезщетение по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, докато предмет на иска по чл.422 от ГПК е хипотезата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД – относно вземане за реално изпълнение на задължението за заплащане на цената по продажен договор. Доколкото липсва идентитет между въпросите, разрешени в цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, и в обжалвания въззивен акт, не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият поставен от жалбоподателя въпрос дали фактурата има характер на покана по чл.84, ал.2 ЗЗД е неотносим за спора, тъй като предмет на делото не е законна лихва от датата на фактурирането на стоката, а от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Нещо повече, на основание специалната норма, съдържаща се в чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ и чл.287 ЗЗД, когато не е договорен срок за плащане на цената, купувачът е длъжен да е плати при предаване на стоката или на документите, които му дават право да е получи. Законоустановеният в чл.327, ал.1 ТЗ срок за плащане на продажната цена води до неприложимост на разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, касаеща случаите на забава на длъжника при безсрочни задължения. С оглед неосъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е необходимо, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. 1/2009г. обсъждането на въведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последната е формално наведената без конкретна мотивировка, като не е налице и нужда от преодоляването на възприети от съдилищата правни разрешения по прилагане на правната уредба, непълнота или неяснота на закона, които да налагат отстраняването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения с оглед промяна на обществените условия или изменение на законодателството.
Предвид изложеното, не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1597 от 31.10.2012г. по т.д. № 2245/2012г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.