О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр. София, 25.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1243 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. Ц., против въззивното решение № 2164 от 10 ноември 2015 г., постановено по гр.д. № 2479/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което е потвърдено решение № 19344 от 22 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 6191/2014 г. по описа на Софийския градски съд в обжалваната му част, с която на основание чл. 49 ЗЗД дружеството е осъдено да заплати на Т. П. Д. с адрес в [населено място] сумата от 10 хиляди лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 19 март 2014 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, както и че страда от пороците, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че са налице две дела, висящи между същите страни – ищецът Д. и дружеството, на същото основание и за същото искане – за обезщетяване на претърпени вреди от излъчването на едно и също предаване, поради което първоинстанционният съд е следвало да прекрати производството по делото. Съдът се е произнесъл по непредявен иск, доколкото изрично посоченото основание в исковата молба и в доклада по делото е по чл. 45 ЗЗД, а въззивният съд се е произнесъл по иск по чл. 49 ЗЗД, като неправилно въззивният съд е дал възможност на ищеца да измени основанието на иска, а и ищецът не е изпълнил указанията на съда за отстраняване нередовностите на исковата молба. Като пряк причинител на вредата е посочено лицето П. Б. и в уточнението на исковата молба пред въззивния съд, поради което не може да бъде реализирана отговорността на възложителя, и отговорността на възложителя може да бъде ангажирана за виновни и противоправни действия на конкретен или конкретни служители, а в случая претенцията спрямо Б. е отхвърлена изцяло с първоинстанционното решение. Сочи се, че липсват доказателства телевизията да е възложител на процесното предаване. Поддържа се, че липсва противоправност на деянието, защото изразите, изложени в исковата молба, нямат опозоряващ, обиден или клеветнически за ищеца характер, а са мнения с оценъчен характер, представляват израз на свободата на словото. В исковата молба не се съдържали твърдения за засягане честта и достойнството на ищеца или настъпване на негативен отзвук за работата му, а и са посочени изявления на други лица, а не собствени изявления на дружеството. След като в исковата молба не били описани каквито и да било претърпени от ищеца неимуществени вреди, не са събрани доказателства и за претърпени такива, както и за наличието на причинно-следствена връзка между тях и процесното предаване, и липсва вина, то предявеният иск е изцяло неоснователен. Въззивният съд не е обсъдил нито един от доводите на касатора и в решението почти липсват мотиви. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява наличието на допълнителните основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът Т. П. Д., с адрес в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. Н., в отговор на касационната жалба заявява липса на основание за допускане на касационното обжалване и сочи доводите си за неоснователността на жалбата.
Във въззивното решение е посочено, че уточненият пред въззивния съд иск е такъв по чл. 49 ЗЗД, неправилно определен от първата инстанция по чл. 45 ЗЗД. Отречени са твърденията на дружеството за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като след служебна проверка било установено, че в действителност пред първата инстанция са образувани две граждански дела с искови молби, предявени от Д. срещу дружеството, като първата е образувана в дело по настоящия процес, поради което производството е по първата постъпила искова молба. Прието е, че вината на дружеството е доказана, тъй като то, в качеството си на възложител на съответното телевизионно предаване, е следвало да извършва надзор върху работата на служителите си, натоварени със съответното предаване. Вредите на ищеца са счетени за установени от свидетелски показания. Не е споделено виждането на дружеството, че всяко от изявленията в процесния репортаж има оценъчен характер, защото ищецът като публична личност е бил засегнат от предаването и са превишени пределите да се изразява мнение и да се дава оценка за публични личности и свързаната с тях работа. Присъденото обезщетение от 10 хиляди лева е счетено за съответстващо на принципа на справедливостта.
Преди да се произнесе по наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, касационният съд следва да се произнесе по наведените от касатора доводи за недопустимост на обжалваното решение.
Твърди се, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е пренебрегната разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК – налице са били две дела, висящи пред първата инстанция, които са се развивали между същите страни (Д. и касатора), на същото правно основание и за същото искане за заплащане на неимуществени вреди, претърпени от излъчването на едно и също предаване, при пълен субективен и обективен идентитет между двете дела, поради което по-късно заведеното дело подлежи на прекратяване служебно от съда. Съгласно чл. 126, ал. 2 ГПК, въззивният съд, при наличието на висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, следва да обезсили решението на първата инстанция по по-късно заведеното дело. Въпросът е бил повдигнат пред въззивния съд, който, след преценка на представените по делото доказателства и извършената служебна справка, заключава, че настоящото дело е първото от заведените дела, поради което правилото на чл. 126, ал. 2 ГПК е неприложимо в случая. От представените по делото доказателства, е видно, че действително с последващ входящ номер (исковата молба по настоящото производство е подадена в съда под номер 55442/08.05.2014 г.) – 55447/08.05.2014 г., е заведена искова молба от Д. против дружеството, и е образувано гражданско дело под номер 6192/2014 г. за присъждане на неимуществени вреди, причинени от излъчено в ефира предаване. При това положение въззивният съд правилно е приложил правилата на чл. 126 ГПК, поради което не може да се сподели виждането на касатора за недопустимост на обжалваното решение на соченото основание.
На второ място се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, защото предявеният с исковата молба иск спрямо дружеството е с правно основание по чл. 45 ЗЗД, изрично посочено в исковата молба и в доклада на първата инстанция. Твърдения, които могат да доведат до различна правна квалификация, не се съдържат в исковата молба. Независимо от това въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, като неправилно е дал възможност на ищеца да измени основанието на своя иск, без да е налице изричен акт на съда за изменение на основанието на иска, и без ищецът да е изпълнил указанията на въззивния съд за отстраняване на нередовностите на исковата молба – заявено е искане за солидарно осъждане на ответниците, при положение, че искът срещу ответника П. Б. е бил отхвърлен от първата инстанция и решението в тази му част не е обжалвано, но и се търси отговорност от дружеството на основание чл. 49 ЗЗД. И това твърдение на касатора не може да се сподели. Както е ясно от постоянната съдебна практика, ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита търси, и дори такава квалификация да е дадена с исковата молба, тя не обвързва съда. Съдът е обвързан от изложените основания на претенцията, а не от сочените правни текстове, и е длъжен сам да квалифицира спорното право като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита. Ако прецени, че е налице нередовност на исковата молба, като съд по съществото на спора той следва да я остави без движение с указание ищецът да ги отстрани. В случай, че недостатъкът бъде отстранен, исковата молба се счита редовно предявена, като по вече редовната искова молба съдът определя квалификацията на спорното право. В процесния случай въззивният съд в съответствие с разрешенията на т. 4 на ТР № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца да посочи конкретните обстоятелства, от които произтича солидарната отговорност на двамата ответници, както и обстоятелства относно отговорността на дружеството за непозволено увреждане. С молба ищецът сочи, че солидарната отговорност на ответните физическо лице и дружество произтича от съвместните им действия по изготвяне и излъчването в ефир на репортаж по национална телевизионна мрежа, но по отношение на дружеството претенцията е по чл. 49 ЗЗД. Съобразно изложените обстоятелства, на които се основава искът, правилно съдът е оставил исковата молба без движение, за да се уточни от какво произтича солидарната отговорност между двамата ответници, и въз основа на уточнението, и предвид влизането в сила на първоинстанционното решение по отношение на физическото лице, основателно съдът е определил правилната правна квалификация на спора. Липсата на изричен акт на съда в тази насока не е накърнила правото на защита на касатора.
Последното заявено основание за недопустимост на въззивното решение, предвид възприетата от съда отговорност на касатора за лично виновно противоправно бездействие – не е попречил да бъде излъчено въпросното предаване, също не може да бъде възприето. Това е така, тъй като касаторът всъщност сочи неправилно приложение на материалноправна норма, което не води до недопустимост на съдебния акт.
К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното решение по обусловилия изхода на спора въпрос отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД може ли да бъде ангажирана заради противоправното действие или бездействие на самия работодател. Касационното обжалване следва да се допусне, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение на въпроса не е в нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 503 по гр.д. № 1069/2009 г., ІІІ г.о., ВКС.
Останалите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос е противоправно ли е поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Касаторът твърди, че всяко едно от изявленията в репортажа, подробно изложени в исковата молба, представлява мнение с оценъчен характер, поради което не подлежи на доказване и не може да ангажира отговорността на дружеството. Сочи се, че по въпроса даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в решение по гр.д. № 1438/2009 г., ІІІ г.о., решение по гр.д. № 7046/2014 г., ІV г.о., решение по гр.д. № 1376/2011 г., ІV г.о. и решение по гр.д. № 1747/2013 г., ІІІ г.о. В сочените дела ВКС е тълкувал подлежат ли оценъчните съждения на проверка относно тяхната истинност. Прието е, че когато името на лицето се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи лицето, не е налице противоправно поведение; такива оценки могат да ангажират отговорност за обезщетяване само ако е засегнато достойнството на личността. В обжалваното решение съдът не е отрекъл соченото по-горе обвързващо разрешение, а е приел, че е засегнато достойнството и честта на ищеца. Дали това заключение отговаря на установените по спора обстоятелства, е извън предмета на поставеното питане, поради което първият въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
На второ място се пита длъжен ли е съдът в мотивите си да посочи в какво се изразява противоправното поведение, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Поддържа се нарушение на практиката на ВКС според решение по гр.д. № 1486/2011 г., ІV г.о. и решение по гр.д. № 449/2012 г., ІІІ г.о., ВКС. И в двете решения е прието, че в мотиви съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт, и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ; съдът следва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на делинквента и кои са правомерно извършени. Макар да не са използвани буквално същите изрази, както в тълкувателната част на сочените решения на ВКС, въззивният съд е изложил съображенията си по изследваните от него обстоятелства и преценка на конкретното изказване относно неговото съдържание и дали разгласяването на твърдение за факт е извън пределите на чл. 39 КРБ. Ето защо по този въпрос не се обосновава допускане на касационното обжалване, след като не се констатира нарушаване на практиката на ВКС.
Касаторът твърди, че в нарушение на практиката на ВКС е разрешен въпросът може ли да бъде ангажирана отговорност по чл. 45 , респ. чл. 49 ЗЗД, за нанесена обида, ако посочените от ищеца изрази не съдържат обидни квалификации, и се сочи решение по гр.д. № 481/2008 г., ІІІ г.о. Посоченото решение на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК, поради което не съставлява обвързваща съдебна практика, която да бъде преценявана в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (каквото е разбирането на ВКС, изразено в т. 2 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК), която единствено се поддържа от касатора в процесния случай. Освен това виждането на касатора се гради върху изолиран израз от мотивите на въззивния съд, според който дадените оценки за работата на ищеца не съдържат достатъчно ясни обидни квалификации. Въззивният съд обаче е изложил съображенията си защо приема, че е налице засягане на достойнството на ищеца.
На следващо място се пита допустимо ли е при предявени обективно съединени искове по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД да бъде ангажирана отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД, когато с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен искът по чл. 45 ЗЗД спрямо конкретно посочения от ищеца работник или служител като пряк причинител на твърдяната вреда. Касаторът заявява, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В процесния случай посоченият като извършител на деликта не е бил автор на излъчения репортаж, което означава, че на посоченото лице не е била възложена работа, за да е причинило вреда. При това положение правният въпрос, който би обосновал допускането на касационното обжалване би бил допустимо ли е да се ангажира отговорността на възложителя на работата, когато като лице, на което е възложена работата, е посочено друго лице, а не действителният извършител. Тъй като подобен правен въпрос не е поставен, то допускането на касационното обжалване не е обосновано, тъй като правният въпрос не е поставен спрямо действително обусловило изхода на спора разрешение на съда.
Отговорът на следващия въпрос – държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавни служители могат ли да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица, е явно положителен. Питането обаче не държи сметка за действителните мотиви на съда – макар политическите фигури по принцип да са по условие подложени на по-интензивни обществено наблюдение и критика, в случая се установява накърняване на достойнството на ищеца. Затова, и като не е отрекъл заложения във въпроса принцип, въззивният съд е приел за осъществен твърдения от ищеца деликт.
Пита се при претенция за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, ищецът следва ли да докаже не само с кои думи и действия са му причинени те, но и в какво конкретно се изразяват болките и страданията, т.е. негативните усещания и преживяванията му. Въззивният съд е приел в съответствие с посочения принцип, че ищецът е претърпял болки и страдания въз основа на събраните по делото доказателства. Ако касаторът всъщност твърди нарушение при преценката на доказателства, или друго осъществено от съда процесуално нарушение, е следвало да постави и относимия правен въпрос.
На следващо място се пита разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира решението си, а именно длъжен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си или може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд. По този въпрос не е ясно как твърдението на касатора се отнася към обжалваното решение, тъй като при него не се открива препращане по смисъла на чл. 272 ГПК. Обжалваното въззивно решение съдържа мотивите и изводите на съда по релевантните по спора обстоятелства.
Накрая се поставя въпросът съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи на страните. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил нито една от подробно заявените във въззивната жалба тези на дружеството, поради което се е отклонил както от задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 1/1953 г., и т. 19 на ТР № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, за правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по същество на спора, така и в нарушение на изобилна практика на ВКС по чл. 290 ГПК. И по този въпрос следва да се приеме, че допускането на касационното обжалване не се обосновава. Независимо от липсата на конкретизация на твърдението на касатора, при прегледа на въззивната жалба и съпоставката на заявените в нея оплаквания и дадените от въззивния съд разрешения, е видно, че съдът се е произнесъл по приложението на чл. 126 ГПК, нередовността на исковата молба, оценъчния характер на процесните изявления, претърпените от ищеца вреди и тяхното доказване, причинно-следствената връзка между действията и вредоносният резултат, вината на юридическото лице. Несъгласието на касатора с изводите на съда самостоятелно не обосновава кое да е от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 200 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2164 от 10 ноември 2015 г., постановено по гр.д. № 2479/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 200 лева за касационното обжалване, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за заплащане на държавната такса, делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: