ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1174
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 215 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Г. като процесуален представител на А. П. Б. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 26.Х.2010г. по в.гр.д. № 1941/2010г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] П. не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 19.ІV.2010г. по гр.д. № 7124/2009г., с което са отхвърлени предявените от А. П.Б. срещу [фирма] искове за присъждане на обезщетения за вреди от трудова злополука: 8000лв. – за неимуществени вреди, претърпени в момента на травматичното увреждане, изразяващи се във физическа болка и страдания от счупванията на двете бедрени кости, от контузията на главата и от счупването на носните кости; 7000лв. – за неимуществени вреди, претърпени по време на операциите и следоперативното възстановяване движението на долните крайници, изразяващи се във физически болки и страдания и психически такива, свързани със страха дали ще се възстанови движението на крайниците, усещането за непълноценност от невъзможността да се грижи за себе си и семейството; 7000лв. – за неимуществени вреди в резултат на причинените след операциите и до настоящия момент болки и страдания от ненапълно възстановеното движение на крайниците, затрудненото дишане, свързано със счупване на носните кости, липса на обоняние, връщане на храна през носните кухини, неприятното изживяване от променения външен вид на лицето, негативните реакции от вида му при среща с близки, усещането за непълноценност от невъзможността да се грижи за себе си и за семейството си; 1366.13лв. – за имуществени вреди, изразяващи се в разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 10.ІІІ.2008г. – 03.ІІ.2009г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът на 10.ІІІ.2008г. е претърпял трудова злополука, че за обезщетяване на вредите му от нея /имуществени и неимуществени/ е образувал преди настоящото друго дело /гр.д. № 2988/2008г./, че е оттеглил исковете по това дело поради сключването с ответника на 01.ХІІ.2008г. на извънсъдебно споразумение, по което ответникът се задължил да му заплати 3500лв. от датата на злополуката до 31.Х.2008г., а от 01.ХІ.2008г. до 01.ХІ.2011г. да му заплаща ежемесечно по 500лв. или общо 18000лв., като в споразумението не е посочено за какви вреди са тези обезщетения, но е уточнено, че в тях не се включват разходите за операция, лечение, рехабилитация, медикаменти и помощни средства, които ответникът приел да заплаща отделно, и е уговорено, че със сключването на споразумението страните уреждат отношенията си и Б. няма право да търси по съдебен ред имуществена и неимуществена отговорност от работодателя за вредите от злополуката, с изключение на случаите на неизпълнение на споразумението. Прието е при тези обстоятелства, че със споразумението, което представлява договор за спогодба по чл.365 от ЗЗД, страните са прекратили спора по предишното дело, като чрез взаимни отстъпки са уредили въпроса за подлежащите на обезщетяване вреди от трудовата злополука, в т.ч. имуществени и неимуществени. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че споразумението е погасило възможността на ищеца да претендира присъждане на заявените по делото обезщетения и че за него съществува възможността да търси от ответника изпълнение на споразумението, но това е иск, различен от предявения по чл.200 от КТ. Не е споделено твърдението, че предмет на споразумението са само вредите до момента на подписването му и за периода 01.ХІ.2008г. – 01.ХІ.2011г. Такъв извод не следва от споразумението, а и общия принцип е, че неимуществените вреди от трудова злополука се обезщетяват не до определени моменти и периоди, а еднократно, вземайки предвид характера на травмата, тежестта й и продължителността на необходимото лечение, остатъчните прояви на увреждането за в бъдеще и прогнозата за проявлението му занапред, единствено ексцес би бил основание за присъждане на ново обезщетение, уговореният период в споразумението е такъв във връзка с разсрочено плащане, а не в смисъл, че обезщетението включва само вредите, претърпени през този период, но дори да се приеме противното, тъй като периодът не е изтекъл, а претендираните по настоящото дело вреди са за периода от момента на травмата до завеждането на делото, явно не се касае за вреди, необхванати от споразумението. Тъй като споразумението, касаещо правоотношението за вреди от злополуката, е изцяло идентично с претендираните по настоящото дело, то обвързва страните и съда, поради което е неоснователно твърдението във въззивната жалба, че следвало да се присъди разликата между договорения размер и претендирания по делото, който размер бил справедливия, а ищецът със споразумението бил извършил отказ от права, който е недействителен. Депозираната от ищеца в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд молба, съдържаща изявление към съда, че счита договора за развален поради неизпълнението му, не е изявление по чл.87 ал.2 от ЗЗД до ответника за развалянето на споразумението. Освен това, в срока по чл.143 от ГПК ищецът не е сочил, че основава иска си на разваляне на договора, а че е предприел действия пред съд за изпълнението му чрез обезпечаване на бъдещ иск, а настоящите му претенции са за вреди извън договорените.
В изложението на А. П.Б. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че постановените по делото решения са недопустими, тъй като съдът не се произнесъл по част от предмета на спора – претенцията за обезщетение на вредите след датата на споразумението. Изложени са съображения, че са предявени две отделни претенции – на основание чл.79 от ЗЗД за вредите по споразумението до датата на сключването му и на основание чл.200 от КТ – за вредите след датата на споразумението до предявяването на исковата молба, това, че в исковата молба е посочено, че част от вредите са включени в споразумението, е с цел възможността на съда да определи обезщетението по справедливост, а имуществените вреди – съобразно установеното. Твърди се, че съдът се произнесъл по въпросите от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: дали страните, споразумели се за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, могат да ограничат правото на иск по чл.200 от КТ за такова обезщетение, още повече, ако не се изпълнява това споразумение; може ли в споразумение да бъде ограничена възможността да се търси обезщетение за вреди от трудова злополука; имат ли право страните да определят обезщетение за неимуществени вреди поначало и в частност такива, настъпили от трудова злополука, или това е прерогатив само на съда; споразумението съставлява ли пречка да се претендират права по съдебен ред и дали споразумението включва в себе си всички вреди от злополуката, или се отнася само за настъпилите към датата на сключването му; исковете по чл.200 от КТ може ли да се съединяват с други парични претенции за обезщетение, произтичащи от същия факт на трудова злополука, но облечени в сключено преди това между страните споразумение.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение само по въпроса споразумението съставлява ли пречка за предявените по делото претенции, по който въпрос на настоящия състав не е известна практика.
По останалите релевирани в изложението въпроси въззивният съд не се е произнесъл, а това е основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, гражданско въззивно отделение, Х състав, № 1454 от 26.Х.2010г. по гр.д. № 1941/2010г.
Касаторът не дължи държавна такса за касационно обжалване на основание чл.359 от КТ.
Делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочването му в о.с.з.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: