– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 709
гр. София, 01.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.03.2018 (четиринадесети март две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4275 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 104 259/04.08.2017 година, подадена от Д. И. Д., срещу решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил решение № І-45-13086/16.08.2016 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, четиридесет и пети състав, постановено по гр. д. № 58341/2014 година, с което са отхвърлени предявените от Д. И. Д. срещу Ц. В. П. искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от общо 10 912.01 лева, дължима по договор за заем от 19.10.2012 година., от която: сумата от 5476.40 лева, представляваща дължима се и неплатена главница, сумата от 3911.66 лева, представляваща дължима се неустойка по договора и сумата от 1523.95 лева, представляваща лихва за забава, дължима се за периода от 01.04.2013 година. до 26.10.2014 година.
В подадената от Д. И. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу Ц. В. П. искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Ц. В. П. е подал отговор на същата с вх. № 131 469/13.10.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Д. И. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 31.07.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 104 259/04.08.2017 година Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски къс е приел, че между Д. И. Д., в качеството й на заемодател и Ц. В. П., в качеството му на заемател бил сключен договор за заем от 19.10.2012 година. Съгласно чл. 1, ал. 1 от него заемодателят предоставял на заемателя парична сума в размер на 3500.00 € или равностойността на сумата в лева по фиксинга на БНБ за деня, наричана по-долу „заета сума“, а съгласно ал. 2 заемателят се задължавал при условията и сроковете на договор да върне заетата сума. Чл. 2 гласял: „Заетата сума ще бъде предадена по заемодателя на заемателя в датата на подписване на настоящия договор“, а чл. 3 сочел, че: „Предаването на заетата сума се извърши по следния начин: в брой“. Съгласно чл. 5 заемателят дължал връщане в брой на заетата сума в евро или нейната равностойност в лева по фиксинга на БНБ за деня в срок до 31.03.2013 година. В чл. 6 било уговорено следното: „Заемодателят е длъжен да предаде заетата сума в 3-дневен срок от подписването на този договор“. Съгласно чл. 8 от договора заемодателят имал право да откаже да предаде уговорената сума или част от нея, ако прецени, че заемателят е станал неплатежоспособен, а според чл. 9 заемателят имал право да получи сумата, упомената в чл. 1, като докажел на заемодателя, че е платежоспособен. В чл. 15, изр. 1 от договора било предвидено, че при неспазване на клаузите по чл. 1 заемателят дължал на заемодателя и обезщетение в размер на 2000.00 €. Не се спорело между страните, а и от извлечението от банковата сметка на Д. И. Д. се изяснявало, че на 13.02.2013 година Ц. В. П. внесъл по банковата й сметка в [фирма] [населено място] сумата от 700.00 лева, а на 11.03.2013 година сумата от 678.00 лева, като видно от извлечението основанието за банковия превод било „захранване“.
Договорът за заем бил реален договор и заемното правоотношение се считало валидно възникнало с предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя. Затова по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД в тежест на Д. И. Д. , като заемодател било да докаже наличието на валидно възникнало заемно правоотношение, което предполагало доказване, че е предала уговорената парична сума на Ц. В. П. като заем. В случая обстоятелството дали заемната сума е предадена от Д. на Петрол се явявало спорно между страните, във връзка с това въззивният съд е приел, че е налице вътрешно противоречие в клаузите на договора за заем по отношение на това дали заемната сума от 3500.00 € или нейната левова равностойност е била предадена от заемодателката на заемателя при подписването му и дали страните са придали на договора значението на разписка за такова предаване. Това противоречие следвало от текстовете на чл. 2, чл. 3 и чл. 6 от договора, доколкото в първия от тях се използвало бъдеще време (ще бъде предадена), във втория-минало време (предаването на заетата сума се извърши), а в чл. 6-бъдеще време, като бил включен и тридневен срок от подписването на договора. Това противоречие налагало внимателно тълкуване на договора в съответствие с правилата на чл. 20 от ЗЗД. Тълкувайки посочените по-горе уговорки съобразно тези правила и най-вече в контекста на всички клаузи на договора (особено чл. 8 и чл. 9), въззивният съд е приел, че вложената в неговото съдържание действителна обща воля на страните е била предаването на заемната сума да бъде отложено със срок и условие-тридневен срок от подписването на договора и то при условие, че заемателят докажел, че е платежоспособен. С оглед на това съдебният състав на Софийски градски съд е приел, че от текста на договора не можело да се направи извод, че страните по него са му придали значението на разписка за предаването на заемната сума. Същевременно не били представени доказателства за последващо предаване на сумата. Неоснователни били доводите на Д. И. Д., че предаването на заемната сума се потвърждавало от извършените от Ц. В. П. по нейната банкова сметка преводи. В тази връзка следвало да се отбележи, на първо място, че се установявало от извлечението от банковата й сметка, че основанието за тези плащания е захранване, поради което не можело да се направи връзка между тях и процесния договор за заем. На следващо място, в чл. 5 от договора било уговорено връщането на заемната сума да се извърши в брой. Също така следвало да се съобрази и обстоятелството, че между страните са съществували и други имуществени отношения, което се установявало от приетите във въззивното производство писмени доказателства. Всичко това, преценено съвкупно, възпрепятствало възможността двукратните банкови преводи на суми от Ц. В. П. по сметка на Д. И. Д. да бъдат приети като извършени именно във връзка с договора за заем, респективно като извънсъдебно признание на основанието на иска за връщане на част от заемната сума. С оглед на това иска по чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД бил неоснователен. Основателността на иска за неустойка предполагала наличието на изрична клауза за неустойка, уговорена от страните в договора, както и настъпването на предпоставките за нейното претендиране. Първата предпоставка била изпълнена, доколкото в чл. 15 от договора за заем била налице клауза за неустойка. Една от функциите на неустойката била да обезпечи изпълнението на главното задължение. В случая обаче, доколкото уговорената по договора за заем сума не била предадена от Д. И. Д. на Ц. В. П., за последния не било възникнало задължението да я върне, поради което неоснователен бил искът срещу него за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение, каквото той всъщност нямал. Предвид на това неоснователни се явявали и претенциите за мораторна лихва върху заемната сума и неустойката.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийски градски съд в представеното от Д. И. Д. изложение по чл. 284, ал. 3, Т. 1 от ГПК са поставени правните въпроси за това след като се представя договор за заем с положен подпис от заемателя, включително, включително под противоречащи си клаузи, съгласно едната, от които заетата сума му е предадена преди подписването на договора, а съгласно друга това е станало в тридневен срок след това, следва ли да се приеме, че заетата сума все пак е била получена от него, в най-лошия случай към момента на изтичането на тридневния срок, като се отчете и обстоятелството, че до датата на предявяването на иска, той не е правил възражения за недействителност на договора, внасял е парични суми по банковата сметка на заемодателя, има обичайна практика пир подобен вид договори и са налице други договорни клаузи, които при обективно и задълбочено тълкуване в контекстна на чл. 20 от ЗЗД, включително и по аргумент на по-силното, навеждат на такъв извод и за това при неправилно определена от съда доказателствена тежест, досежно установяване на факта на предаването/получаването на заетата сума и след като ответникът-заемател сам не е ангажирал доказателства по отношение на твърдяното от него неполучаване на заетата сума, следва ли съдебното решение да се отмени на това основание в контекста на тежко процесуално нарушение и ако това е така трябва ли делото да се върне за разглеждане от въззивната инстанция, като му се даде възможност да ангажира такива доказателства или спорът следва да бъде разрешен по същество от ВКС. Изложени са съображения, че по тези въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с установената съдебна практика, намерила израз в решение № 123/07.05.2012 година, постановено по гр. д. № 959/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ, г. о., решение № 546/23.07.2010 година, постановено по гр. д. № 856/2009 година, решение № 20/02.02.2011 година, постановено по гр. д. № 620/2010 година, решение № 379/06.01.2014 година, постановено по гр. д. № 171/2012 година, решение № 205/28.07.2016 година, постановено по гр. д. № 278/2016 година и решение № 235/27.09.2016 година, постановено по гр. д. № 1362/2016 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
С оглед изложеното по-горе са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по първия от поставените в изложението на Д. И. Д. правни въпроси, който обаче следва да бъде конкретизиран от касационния съд съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Затова обжалването следва да бъде допуснато по въпроса за тълкуване на съдържанието на отделни уговорки при реален договор за паричен заем, когато страните са подписали писмен договор, съдържащ отделни взаимоизключващи се клаузи и при наличието на такива, за кое трябва да бъде прието да волеизявено съдържание и кое за свидетелстващо изявление, за проверка на съответствието му с посочената по-горе практика на ВКС, която се отнася до тълкуването на договорите.
С оглед на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година по подадената срещу него от решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година касационна жалба с вх. № 104 259/04.08.2017 година и такова трябва да се допусне.
На Д. И. Д. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 218.24 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 359/2016 година.
ДАВА на Д. И. Д. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Е. Г. В., едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 218.24 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.