3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№434
гр. София,16.05.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 900 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 669 от 27.04.2012г. по гр.д. № 4006/2011г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 4485/ 18.07.2011г. по т.д. № 4738/2008г. на Софийски градски съд, ГО, в частта за осъждане на касатора да заплати на М. А. 25 000 лева – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с настъпило на 19.09.2005г. ПТП, ведно със законна лихва от датата на деликта- 19.09.2005г. и разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Ответник по жалбата, М. А. оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен.
Ответникът, Б. Г., счита жалбата за основателна и иска допускане до касация на обжалваното решение и отмяната му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл.300 ГПК и чл.413, ал.2 НПК, решението на наказателния съд е задължително за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Същевременно е посочено, че обвързващата сила на акта на наказателния съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на решението на наказателния съд и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Според решаващия състав, в конкретния случай с постановената в наказателното производство присъда, третото лице помагач на страната на ответника – Б. Г. е признат за невинен само в рамките на конкретното деяние, обективирано като такова по повдигнатото му обвинение за нарушение на чл.119, ал.2 ЗДвП. Възприемането от наказателния съд на настъпилото ПТП като „случайно събитие” по см. на чл.15 НК не се проявява относно друго различно правонарушение, каквото е твърдяното в гражданското производство нарушение на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП, че водачите са длъжни да контролират непрекъснато МПС, да са в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, да намалят скоростта и да спрат, когато възникне опасност за движението. С оглед на това, въззивният съд е извършил преценка на наличието на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в нарушение на правилата по чл.20 ЗДвП, като въз основа на приетата А. е направен извода, че причина за ПТП е несвоевременно взетите мерки от третото лице помагач като водач на МПС за аварийно спиране от момента, в който е могъл за първи път да възприеме пресичащата пътното платно пешеходка, тъй като скоростта му е позволявала да предотврати удара. След като е обсъдил всички относими за приложението на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция относно размера на обезщетението за неимуществени вреди.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси относно обстоятелствата, свързани с определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД и досежно възможността гражданският съд да прави квалификация на деяние, вменяване на вина и противоправно поведение, ако водачът е признат за невинен с постановена оправдателна присъда или решение по чл.78а НК. Поддържа се, че по отношение на първия въпрос е налице противоречие на въззивния акт с трайната практика на ВКС по решения, постановени по аналогични казуси – чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираният от касатора въпрос относно обстоятелствата от значение за приложението на критерия по чл.52 ЗЗД при определянето на размера на неимуществените вреди е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ, и обуславя изхода му, поради което е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице, обаче, поддържаното от жалбоподателя допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по посочения въпрос. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Ето защо, съдът не обсъжда представените от касатора решения на ВКС, постановени по отменения ГПК. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело, поради което не е налице е и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въпросът относно възможността гражданският съд да прави квалификация на деяние, вменяване на вина и противоправно поведение, ако водачът е признат за невинен с постановена оправдателна присъда или решение по чл.78а НК, е значим за изхода на делото, тъй като е включен в неговия предмет и е обусловил изхода му, поради което е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация.
По отношение на така поставения от касатора въпрос е налице формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС – решение № 25/ 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, II ТО, споделяна от настоящия състав, в съответствие с която е постановено и атакуваното въззивно решение /възпроизвеждайки и тълкувателните мотиви на касационната инстанция/, което изключва допускането на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 669 от 27.04.2012г. по гр.д. № 4006/2011г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.