О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№841
гр. София,18.12.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 794 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. П, [фирма] и К. А. Г., [населено място], против определение № 2913 от 05.10.2012 г. по в.ч. гр. д. № 2819/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу разпореждане от 07.06.2012г. за незабавно изпълнение на заповед за изпълнение № 5687, постановено по ч.гр.д.№ 8924/2012г. на Пловдивски районен съд.
По съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл. 274, ал.3 ГПК е посочено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Подробно са изложени съображения, относно допустимостта на касационната жалба, като се поддържа, че производството по незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение съставлява част от съдебно производство, различно от производството по издаване на заповед за изпълнение и в този смисъл съставлява „друго производство” по см. на чл.274, ал.3, т.2 от ГПК. Твърди се, че „съдебно производство” е фактически състав, който трябва да се осъществи, за да настъпят защитните и санкционните последици, към които гражданският процес е насочен. Въз основа на тази дефиниция се извежда, че производството по незабавно изпълнение има всички белези на самостоятелно съдебно производство с фактически състав – подаване на искане за незабавно изпълнение /което е отделно от искането за издаване на заповед за изпълнение/ и издаване на разпореждане за незабавно изпълнение. Самото обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение е насочено към отмяна на съдебен акт, който е различен от акта, с който приключва заповедното производство- разпореждането за издаване на заповед за изпълнение , респ. отказът за издаването й, чиято законосъобразност не е предмет на изследване, съобразно чл.413, ал.1 от ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба, [фирма], [населено място], сочи, че въззивното определение по чл. 419 от ГПК не подлежи на касационен контрол. Поддържа при евентуалност, становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, съответно за правилност на атакуваното определение. Претендира направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално недопустима.
Обжалваното въззивно определение, с което се потвърждава разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на заповед, издадена въз основа на документ по чл.417 ГПК, не е от категорията на очертаните в чл.274, ал.3 ГПК съдебните актове, подлежащи на касационен контрол. С него не се дава разрешение по същество на заповедното производство и не се прегражда развитието му, съответно развитието на „друго производство”.
Не може да бъде споделено становището на частните жалбоподатели, че производството по издаване на разпореждане за незабавно изпълнение е самостоятелно производство от производството по издаване на самата заповед за изпълнение. При производство по издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, ако счете заявлението за допустимо и основателно, районният съд постановява три акта – заповед за изпълнение, разпореждане за незабавно изпълнение и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, но нито броят, нито видът на актовете и тяхната обжалваемост, дават основание да се приеме, че по делото се развиват три самостоятелни, отделни производства, а се касае до едно единно производство – заповедно по своя характер. Аргумент в тази насока е фактът, че ако документът по чл.417 от ГПК е нередовен от външна страна или не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, съдът не може да издаде само заповед за изпълнение, като отхвърли искането за допускане на незабавното й изпълнение, а следва да отхвърли заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Да се приеме противното, би означавало съдът да излезе извън рамките на сезирането си по заявлението по чл.417 от ГПК и да се произнесе като при заявление по чл.410 от ГПК, което с оглед диспозитивното начало в гражданския процес е недопустимо /определение №17/ 12.01.2010г. по ч.т.д. № 734/2009г. II ТО и определение № 358/ 28.04.2010г. по ч..т.д. № 213/2010г. I ТО/. В подкрепа на извода за липсата на отделност и самостоятелност на производството по издаването разпореждане за незабавно изпълнение от производството по издаване на заповедта за изпълнение, е и разпоредбата на чл.419, ал.2 от ГПК, според която частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение може да се подаде само заедно с възражението срещу издадената заповед за изпълнение т.е наличието на оспорване на самото вземане чрез възражение по чл.414 от ГПК е необходима процесуална предпоставка за допустимост на оспорването на незабавното изпълнение на заповедта по чл.417 от ГПК, тъй като ако липсва оспорване на вземането, недопустимо е възпрепятстване на пътя на принудителното му изпълнение /определение №32/ 14.01.2011г. по ч.т.д. № 903/2010г. I ТО/.
Определението по допускане на незабавно изпълнение няма отношение към развитието на делото, а към изпълнението на признатото със заповедта за изпълнение вземане. По същността си актът не се доближава до решенията, тъй като не разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на самото заповедно производство.
В горния смисъл са определение № 245/12.03.2010 г. по ч. т. д. № 148/2010г. на ВКС, І ТО, определение № 512 от 24.06.2010 г. по ч. т. д. № 284/2010г. на ВКС, І ТО, определение № 404 от 08.06.2010 г. по ч. т. д. № 444/2010г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 300 от 26.04.2010 г. по ч. т. д. № 254/2010г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 422 от 18.06.2010 г. по ч. т. д. № 406/2010г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 204 от 11.03.2010 г. по ч. т. д. № 19/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 1 от 04.01.2011 г. по ч. т. д. № 925/2010г. на ВКС, І ТО, определение № 12 от 09.01.2012 г. по ч. т. д. № 910/2011г. на ВКС, І ТО, определение № 53 от 26.01.2012 г. по ч. т. д. № 911/2011г. на ВКС, І ТО, определение № 115 от 16.02.2012 г. по ч. т. д. № 32/2012г. на ВКС, І ТО, и др. относно въпроса за недопустимостта на касационното обжалване на определенията по чл. 419 ГПК.
Посочването в диспозитива на въззивното определение, че то подлежи на обжалване пред ВКС, не придава суспензивен и деволутивен ефект на частната жалба, подадената срещу определението. Въззивното определение, като необжалваемо, е влязло в сила на датата на постановяването му. Доколкото тази необжалваемост само се констатира от ВКС, настоящото определение, като непреграждащо по-нататъшното развитие на делото, е окончателно и не подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2, изр.2 ГПК.
Предвид изложеното, частната касационна жалба е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Д. Н. П, [фирма] и К. А. Г., [населено място], частна касационна жалба против определение № 2913 от 05.10.2012 г. по в.ч. гр. д. № 2819/2012г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.