Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
София, 16.11. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 24.10.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1441 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. Х. срещу въззивно решение № 1633 от 18.12.2017 г. по гр. д. № 2093 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., с която е потвърдено изцяло първоинстанционното решение на Асеновградски районен съд, с което: 1) срещу жалбоподателката са уважени искове на В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Грунева, А. Д. М., С. Д. Т. – Г. и Г. Д. Т. 1) с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на реална част от жилищна сграда – две стаи на приземен етаж, както и реална част с площ 150 кв.м. от дворното място, в което е построена жилищната сграда, находящо се в [населено място]; 2) с правно основание чл.59 ЗЗД за обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на процесните реални части от жилищната сграда и дворното място в размер на 1 320 лева за периода 01.01.2015 г. – 31.08.2016 г.; 3) жалбоподателката е осъдена да заплати на ищците направените от тях деловодни разноски.
Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това.
Насрещните страни В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т. – Г. и Г. Д. Т. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане до касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по иск за собственост с правно основание чл.108 ЗС, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване, а искът с правно основание чл.59 ЗЗД е обусловен от иска за собственост.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е възпроизвел правните изводи на първоинстанционния съд (в мотивите на въззивния съд е описано какво е прието от правна страна от първоинстанционния съд), както следва:
Претенциите на ответницата И. А. Х., че има права върху процесния имот са отречени с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 2000 /2013 г. на Асеновградски районен съд, водено между същите страни, с което е отхвърлен предявеният от И. А. Х. срещу ищците В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. иск за делба за процесната жилищна сграда.
Ответницата не може да черпи права от наследяването на А. Т. П., тъй като той е починал през 1954 г., а жилищната сграда е построена 13 години по-късно – през1967 г..
Не е доказано и че ответницата притежава 1 /2 ид.ч. от къщата, както е отразено в представения от нея нотариален акт, тъй като тя ползва само две стаи от приземния етаж – обстоятелство, установено от приетата по делото експертиза и от разпитаните свидетели.
И. А. Х. е прехвърлила на ищците с договор за замяна, обективиран в нотариален акт от 1995 г., притежаваните от нея идеални части от дворното място, като на основание тази прехвърлителна сделка в патримониума на ищците е преминало по приращение и правото на собственост на ответницата върху идеалните части от построената в дворното място сграда. Районният съд акцентира , че никъде в нотариалния акт за замяна не е посочено, че жилищната сграда се изключва от сделката, поради което е приел, че с тази сделка върху наследниците на Д. Т. е преминала собствеността върху целия имот – включващ дворното място и къщата в него като приращение.
От друга страна е прието, че слязлото в сила съдебно решение по иска за делба се ползва със сила на пресъдено нещо относно факта на собствеността.
Първоинстанционният съд е достигнал до извод, че ответницата не може да придобие по давност идеални части от имота по силата на нотариален акт, както и реална част от същия, тъй като според вещото лице ползваните от ответницата помещения в приземния етаж не отговарят на изискванията за жилище, а реални части от имот, които не са обособени като жилище по З. и ЗУТ, или по силата на одобрен проект не могат да се придобиват по давност.
Въззивният съд е приел, че диспозитивът на първоинстанционното решение е юридически непрецизен (не пояснява защо), но е приел, че в крайна сметка тази непрецизност с нищо не променя крайния резултат.
Въззивният съд е описал и мотивите на районния съд по иска за обезщетение (по чл.59 ЗЗД): че с нотариална покана, връчена на 21.04.2016 г., ответницата е поканена да освободи заеманите от нея реални части от сградата и дворното място, но тя не го е направила; че искът е уважен за размер, определен със заключение на вещо лице. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението в тази част, като е приел, че няма пречка една претенция да бъде уважена в по-нисък размер от претендирания, за което не е необходимо страната да иска намаляване на размера, след като има отхвърлителен диспозитив.
Към изложеното (за мотивите на първоинстанционния съд) въззивният съд е добавил, че решението следва да бъде потвърдено, тъй като счита изложените мотиви за правилни и на основание чл.272 ГПК препраща към тях
Касационно обжалване следва да бъде допуснато по изведения от жалбоподателката и уточнен от касационната инстанция въпрос: длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба доводи, като обсъди направените в нея оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение, който е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателката решение № 99 /22.06.2015 г. по гр. д. № 6817 /2014 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава постановеното от нея решение, не го освобождава от задължението да изготви и собствени мотиви. При мотивирана въззивна жалба, той може да препрати към фактическите изводи на първата инстанция, когато те не се оспорват от въззивника или частично към мотивите на обжалваното решение по приложението на закона, но следва да изложи и собствени мотиви по наведените доводи за неправилност на решението, както и по направен изричен довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Препращането в последния случай към мотивите на първоинстанционния съд представлява липса на произнасяне от въззивния съд по въведения довод, защото първоинстанционният съд не би могъл да се произнесе по пороците на своето решение.
Противоречие е налице и с посочените решение № 324 /22.04.2010 г. по гр. д. № 1413 /2009 г., на ВКС, IV г. о., решение № 191 /25.07.2013 г. по гр. д. № 63 /2013 г. на ВКС, III г. о. (в което има позоваване на предходното и на други решения в същия смисъл) и решение № 335 /13.10.2015 г. по гр. д. № 3322 /2015 г., на ВКС, II г.о., също постановени по реда на чл.290 ГПК, с които в отговори на правни въпроси са приети сходни разрешения.
С това е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1633 от 18.12.2017 г. по гр. д. № 2093 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о.
Указва и дава възможност на И. А. Х. в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса в размер на 64 (шестдесет и четири) лева за разглеждане на касационната ? жалба, като ? указва, че при неизпълнение на това указание касационната ? жалба ще бъде върната, а производството по нея – прекратено.
След изтичането на този срок делото да се докладва за насрочване или за прекратяване.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.