О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
София, 16.07.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на седми юли през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 352 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от „С” ЕООД срещу въззивното решение № 207/25.11.2008 г. по в. т. д. № 334/2008 г. на Варненски апелативен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение № 228/12.05.2008 г. по т. д. № 362/2007 г. на Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване, според приложното му поле, с твърдението, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора, същественият за спора въпрос е свързан с отговор на въпроса за правната възможност или невъзможност за едностранно прекратяване на договорни правоотношения по срочен договор за наем. Цитирани и приложени са в подкрепа на тезата Решение № 2408/06.11.1963 г. по гр. д. № 2129/63 г. на ВС; Решение № 14/18.01.2002 г. по гр. д. № 842/2001 г. на ВКС; Решение № 233/ 30.04.1995 г. по гр. д. № 630/1994 г. на ВС; Решение 559/17.05.1993 г. по гр. д. № 162/2003 г. на ВКС, както и четири арбитражни решения. Според жалбоподателя, за да се прекрати срочния договор за наем, ответното дружество се позовало на изричния текст на чл. 5 т. 3 от договора, който по същността си представлявал възможност за едностранен отказ от договора или “отметнина” по смисъла на чл. 308 ТЗ. Счита се, че след като става дума за приложение на чл. 308 ТЗ отказ от договора би могло да се направи преди да е започнало изпълнението, докато в настоящия случай договорът е бил изпълняван и от двете страни и по този начин се нарушавал принципа, че договорът има сила на закон за страните.
Ответникът по касационната жалба “С” АД в писмен отговор подробно обосновава своето становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Касаторът е посочил основанието за приложното поле на касационното обжалване, като е определил кой е значимият за него материалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл в обжалвания съдебен акт при наличието на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В конкретния случай, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е посочил, че въззивното решение, с което съдът се е произнесъл и отхвърлил обективно съединени искове за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи за период от преустановяване на договорна връзка до крайния срок по договор за наем, както и обезщетение за претърпени вреди, представляващи стойността на направени в наемания обект подобрения, противоречи на практиката на ВС и ВКС, тъй като срочният договор за наем не би могло да се прекратява с предизвестие. В тази връзка е цитирано Решение № 14/18.01.2002 г. по гр. д. № 842/2001г. на ВКС.
В настоящата хипотеза, ищецът /жалбоподател/, в качеството си на наемател е предявил обективно съединените искове срещу “С”АД /наемодател/ с твърденията си по исковата молба, че сключеният между страните срочен десетгодишен наемен договор не е преустановил действието си с отправяне от страна на наемодателя на писмено изявление за едностранно прекратяване /Предизвестие № 6501/15.06.2006 г./ на договора и изтичане на предвидения срок, поради пороци на формата на предизвестието /досежно лицата подписали документа от името на Б. , печата на документа и пр./, както и нищожност на тази клауза, поради противоречието и с чл. 238 ЗЗД.
Според съдилищата по съществото на спора, и видно от решаващите мотиви на въззивната инстанция, отхвърлянето на исковете поради тяхната неоснователност се дължи на уговореното между страните в договора. В този срочен договор за наем страните са предвидили шест възможности за прекратяване на договорната връзка, а в чл. 5, т. 3 изрично е записана възможността за всяка една от страните “едностранно да прекрати с шестмесечно писмено предизвестие, но не по-рано от изтичане на две години от сключване на договора, като в този случай страната, отправила предизвестието дължи на другата страна неустойка в размер на две месечни наемни вноски”.
Подобна клауза не противоречи на императивна правна норма и в частност на чл. 238 ЗЗД, т.е тя е действителна. Срочният договор за наем също, подобно на безсрочния договор за наем, може да бъде прекратен с предизвестие /отказ от договора с предизвестие/, но само ако тази възможност е изрично уговорена в срочния договор за наем. Разпоредбата на чл. 238 от ЗЗД по своята същност, видно от използвания от законодателя термин „може” е диспозитивна. Известно е, че диспозитивните правила намират приложение, ако не е уговорено друго. Но щом нормата се явява диспозитивна, то и извежданият от нея по аргумент за противното извод за това, че при срочните договори за наем, прекратяването им чрез отказ от договора с предизвестие е невъзможен, е също по своята същност диспозитивно правило. А като такова, то също може да търпи валидно отклонения, само, ако са изрично уговорени между страните. В този изричен смисъл е решение № 67/28.01.2002 г. по гр. д. № 968/01 г., V г. о.
Затова и преустановяването на договорната обвързаност на основание посоченото в договора не представлява неизпълнение на същия. Правилно е тълкувано е съдържанието на законовата норма, която според съда е диспозитивна, и поради това, отсъствието на забрана за преустановяване действието на срочен договор за наем на визираното по-горе основание, след като страните са включили такава хипотеза в договора в раздел с наименование “ П. на договора”.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, тъй като цитираното и приложено в тази насока Решение № 14/ 18.01.2002г. по гр.д. № 842/2001г. на ВКС, V г.о. съдържа разрешение по друг случай при друга фактическа обстановка. Това решение е имало за предмет обсъждане възможността за разваляне на облигационния договор за наем чрез едностранно изявление, чрез упражняване на правото на изправната страна директно по силата на чл. 87 ЗЗД. Разсъжденията на стр. 6 от оригинала на решението досежно особеностите на срочния договор за наем са инцидентни, с акцент върху едно от възможните разрешения според естеството на правилото. За това свидетелствува и оригиналното заглавие в резюме на това решение, публикувано в Б. на ВКС, кн. 12, 2001 г., където същността на решението като заглавие е предадено по следния начин: „Развалянето е право, установено единствено в полза на изправната страна по двустранен договор. Ето защо изправността на възползващия се от това субективно потестативно право е задължителна предпоставка за валидното му упражняване, като съдът е длъжен да изследва задълбочено и изложи съображения в тази насока” посочен е изрично и визиран текст – чл. 87 ЗЗД”. От това недвусмислено следва, че решението има съдържание, различно от предаденото в други публикации, в частност правно-информационна система „А”.
Н. е позоваването на “отметнина” по смисъла на чл. 308 ТЗ, тъй като подобна теза не е била излагана от ищеца в рамките на производството както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд и поради това съдилищата не са дължали произнасяне по този въпрос. След като ищецът е въвел релевантните за спора факти в подкрепа на иска си, посочвайки, че цитираната клауза от договора е нищожна поради противоречие със закона/ чл. 238 ЗЗД/ и поради пороци на едностранното изявление за преустановяване на договорната връзка, ни би могло пред касационната инстанция за първи път да въвежда оплакване за отсъствие на преценка за относимост на чл. 308 ТЗ. В тази връзка, неотносими са цитираните решения на ВС и ВКС, свързани с произнасяне по въпроси за отметнина и пишманлък. Не следва да се обсъждат и приложените решения на арбитражни съдилища, тъй като същите не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, т. 1 ГПК.
По отношение визирането на чл. 20 ЗЗД, тълкуването на договора в конкретния случай не е извършено в отклонение на законовите изисквания, тъй като клаузата от договора е точна и не поражда нужда от изясняване нейното съдържание. При това, страните са спорили в съдебното производство не относно съдържанието на текста, а досежно действителността на тази уговорка, а и от фактите по делото въззивният съд е констатирал, че след изтичане на шестмесечния срок договорът и правно и фактически е преустановил своето действие, имотът е бил освободен и предаден с приемо-предавателен протокол на 10.04.2004 г.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение № 207/ 25.11.2008г. по в. т. д. № 334/ 2008 г.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от № 207/ 25.11.2008г. по вт.д. № 334/ 2008г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: