О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№125
София, 22.02.2010 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на първи февруари през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 828 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 3* г. – сигнатура на Бургаски апелативен съд, депозирана от “Е” О. , гр. Б. чрез процесуалния му пълномощник адв. Хр. К. срещу въззивно решение № 25/ 31.03.2009 г. по гр. д. № 300/2009 г. на Бургаски апелативен съд, с което по реда на чл. 208 ГПК /отм./ жалбоподателят е осъден да заплати на “М” О. , гр. Н. сумата 300 000 лв., представляваща левовата равностойност на 153 387,50 евро, част от общо дължимата неустойка от 160 000 евро, съгласно т. 5, раздел VІІ от договор за строителство от 20.03.2004 г., ведно със законната лихва и разноските по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като е формулирал единадесет въпроса, по които, според него, апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата. Приложени са седем решения на ВКС, две решения на апелативни съдилища и решение на арбитражен съд. Основанието по т. 3 е обосновано с необходимост от стриктно регулиране на отношенията между участниците в инвестиционния процес, за ликвидиране на правния нихилизъм към създаваните в процеса документи, за нуждата от своевременно и точно отразяване на значимите обстоятелства в инвестиционния процес по отношение на количество, качество, цена и пр. на СМР и двустранните констативни протоколи, за създаване на условия за спазване на финансовата дисциплина при изпълнение на строителни обекти, както и за предотвратяване на евентуално толериране на инвеститора във връзка с несвоевременното заявяване на обстоятелствата от съществено значение за отношенията в инвестиционния процес.
Ответникът по касационната жалба, в писмено възражение, взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е визирана от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т. 1 – 3 на цитирания регламент. Материалноправният или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
Формулираните от жалбоподателя въпроси по т. 1 – 5 от изложението не са решаващи за крайните правни изводи на въззивната инстанция и по отношение на същите не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
За да уважи предявения от “М” О. гр. Н. срещу “Е” О. гр. Б. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, основан на раздел VІІ, т. 5 от договор за строителство от 20.03.2004 г., Бургаски апелативен съд е приел, че строителят по договора – “Е” О. е изпаднал в забава в резултат на своето поведение – несвоевременно отстраняване на недостатъците на изпълнената от него работа, като е посочил, че към изтичането на крайния срок по договора е реализирано само 24% от договореното строителство и това го поставя в качеството на неизправна страна по договора и от тук същият следва да понесе договорна отговорност, съгласно раздел VІІ.
В случая, след изтичане на срока за изпълнение по договора /31.12.2006 г./ за възложителя е възникнало правото да търси от неизправната страна – изпълнителя неустойката по т. 5, съдържаща изискване за забава повече от пет месеца за възложено строителство. Следователно, искът е бил уважен, тъй като изпълнителят не е извършил възложеното му строителство в рамките на договорения срок /реализирани били само 24% от строителните работи/ и не е отстранил своевременно недостатъците по изпълнената работа. Преценката на съда относно основателността на предявения иск е свързана с преценка на истинността на фактическите твърдения чрез преценка на доказателствата. Именно върху преценката на доказателствата съдът изгражда своите констатации, че определени факти са се осъществили, а други не, и като подвежда тези констатации под приложимата правна норма, достига до извода, че спорното право съществува или не съществува. Тази преценка на доказателствата съдът извършва по свое вътрешно убеждение, разбира се при съобразяване процесуалното изискване на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм/.
В раздел ІІ от договора, озаглавен “П” изрично е предвидено, че документацията по повод строителството се оформя по изискванията на Наредба № 3/2003 г., поради което въззивната инстанция при обсъждане на представените по делото писмени доказателства е преценявала документите за СМР и относимостта им към изискванията на приложимия акт – Наредба № 3/2003 г., която подробно е регламентирала вида и наименованието на актовете и протоколите при строителство. Или в случая, релевантно е съдържанието на съответните документи и относимостта на фактите по тях с оглед удостоверяване извършване на отделните етапи на строителството, а не единствено на тяхната номерация, предвид отсъствието на акт обр. 19 от набора документи по цитираната наредба. Именно и поради това не може да се приеме, че ”въпросът за това какъв е характерът на придобилите популярност в отношенията между участниците в инвестиционния процес двустранни констативни протоколи, наричани още акт обр. 19” е значим по отношение определяне основателността на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД.
Същото се отнася и до останалите въпроси, свързани с характера на посочения акт обр. 19 и правните му последици, тъй като въззивната инстанция е проследила възникването и приложението на тези актове за времето от 01.01.1974 година до приемането на Наредба № 3/2003 г., която е била приложима към конкретните договорни правоотношения, и в която упоменаването на подобен акт под същия номер отсъства, което е мотивирало съдът, обсъждайки съдържанието на писмените документи, подписани и от двете страни, да изложи своите правни изводи за тяхното значение в конкретния случай и за съответствието им с някои от документите, изброени в Наредбата.
В настоящия случай не следва да се преценява приложеното решение на арбитражен съд, тъй като същото не съставлява практика на държавен съд, понеже не е постановено от граждански съд по правилата на ГПК.
Не е налице отклонение от практиката на ВС и ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че предназначението на тези актове е имало за цел отчитане обема и видовете строителни работи, но тяхното подписване и от двете страни не носи признание, че изработеното съответства на поръчаното по количество и качество. Цитираните и приложени решения на ВКС са свързани с обсъждане на отделни случаи, при които договорните правоотношения са се развили при действието на подзаконовите нормативни актове, предхождащи приемането на Наредба № 3/2003г., която е приложима в настоящия правен спор. Правните изводи на решаващия съд за основателността на исковата претенция в посочения размер не са в резултат от разрешаването на посочените въпроси, а произтичат от цялостната и конкретна преценка на събрания по делото доказателствен материал, при отчитане на приложимите по отношение на търговските сделки правила и на конкретните текстове от договора между страните, съставляващи основание за претенцията за неустойка.
Възприетата от съда фактическа обстановка и изводите за приложение на материалния закон не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора в тази насока са относими към поддържаните основания за неправилност и е недопустимо да се преценяват в производството по чл. 288 ГПК.
Не може да се възприеме и твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормите, уреждащи материята, свързана с договор за изработка, както и текстовете от Наредба № 3/2003 г. са с установено по тълкувателен ред съдържание, и по отношение на тяхното прилагане не се налага преминаване към тълкуване, различно от възприетото до този момент. Наред с това, отсъства и вторият критерий по тази точка, а именно – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от Бургаски апелативен съд въззивно решение № 25/31.03.2009 г. по т. д. № 300/2009 г.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 25/31.03.2009 г. по т. д. № 300/2009 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: