О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№448
София, 03.06.2010 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 38 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. М. Н. в качеството й на Е. ”К” Х. П. , гр. Д. чрез процесуалния й пълномощник адв. А. Г. срещу въззивно решение № 260/16.10.2009 г. по в. гр. д. № 375/2009 г. на Хасковски окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение № 296/02.06.2009 г. по гр. д. № 446/2008 г. на Районен съд, гр. Д.. С последното са били отхвърлени предявените от жалбоподателя обективно съединени искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на община Д. правото на собственост на Е. ”К” върху конкретно описани два поземлени недвижими имота в гр. Д..
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Допустимостта на касационното обжалване на това решение е обоснована с твърдението, че с него съдът се е произнесъл по въпроси, свързани с установяване правото на собственост, които били разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 1155/ 05.02.2009 г. по гр. д. № 2304/2007 г. на ВКС, ГК; Решение № 1337/06.01.2009 г. по гр. д. № 4382/2007 г. на ВКС, ГК; Решение № 1114/20.01.2009г. по гр.д. № 4559/2007г. на ВКС, ГК; Решение № 2223/25.11.2004 г. по гр. д. № 1856/2003 г. на ВКС, ГК и Решение № 1966/12.01.2005 г. по гр.д. № 1523/2003 г. ВКС, ГК.
Ответникът по касационната жалба – О. Д. чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Г. е изразил становище за недопускане на касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят не е посочил кой според него е конретният правен въпрос, по който въззивният съд в своето решение се е отклонил от практиката на ВКС, но предвид разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС, би могло да се приеме, че общо той е свързан с приложението на § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА и ал. 2 на същия законов регламент.
Според изложението, въззивната инстанция неправилно е приела, че е налице хипотезата на § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСА, тъй като в случая не била налице никоя от законово изброените хипотези, предвид съставянето на незаконосъобразни актове за частна общинска собственост, които не съставлявали основания за придобиване на собствеността. Жалбоподателят счита, че общината не е установила предпоставките за придобиване от страна на общината на процесното имущество по силата на закона, поради което не се прилага и мораториума по § 1 от ЗД на ЗС с оглед сочено основание за придобиване на собственост въз основа на давностно владение.
Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен, въззивен съд или с решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК.
В случая, не е налице отклонение от формираната съдебна практика по приложението на цитирания § 7, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на ЗМСМА. За да приеме, че положителните установителни искове за собственост на жалбоподателката са неоснователни, въззивният съд е посочил, че доказателствената тежест за установяване на твърдяните придобивни основания при условията на евентуалност /покупко-продажба и давностно владение / е върху ищеца, както и, че представените доказателства от страните в процеса водят до извод за това, че процесните имоти не са били заведени в баланса и не са били включени в капитала на “С” ЕООД, гр. Д., както и в баланса на праводателя му – ДКК ”Р”, чиито универсален правоприемник се явява едноличното дружество с държавно имущество. По тези съображения, съдът е приел, че ищцата не би могла да стане собственик на имотите въз основа на договор за покупко- продажба, тъй като продавачът “С” ЕООД /в ликвидация/ не е бил собственик на имотите и не би могъл да прехвърли с правни сделки права, с които не разполага.
По отношение на второто придобивно основание, разгледано при евентуалност и съставляващо оригинерен способ за придобиване правото на собственост, съдът е преценявал наличието на законовия срок за придобиване по давност, както и наложения законов мораториум с разпоредбата на § 1 от Закон за допълнение на Закона за собствеността.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение приема, че касационно обжалване не следва да се допусне. Искането на касатора е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението. В тази връзка е необходимо да се посочи, че въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Изводите на въззивния съд относно установяването съществуването на твърдяно право е направен в рамките на възложената му правораздавателна функция като съд, който следва да реши материалноправния спор по същество. Именно при осъществяване на тази функция, в съответствие с процесуалните правомощия на въззивната инстанция, е формирано и становището за недоказаност на твърдяното от ищеца право по установителния иск.
Касаторът не е въвел изрични доводи за незачитане на надлежно извършени от страните процесуални действия. Независимо от горните съображения, обуславящи извод за липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се отрази, че част от представената от касатора съдебна практика принципно касае приложението на § 7, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на ЗМСМА, но дадените разрешения по цитираните дела са свързани с хипотези на т. 5; т. 6 и 7 на ал. 1 и ал. 2, както и разпределението на доказателствената тежест, а решение № 1114/2009 г. съдържа произнасяне по чл. 2, ал. 2 ЗОС, във връзка с иск с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК и е неотносимо към конкретния правен казус. Затова не може да се счете, че дадените разрешения по тези въпроси, са пряко относими към конкретните обстоятелства по настоящото дело, нито може да се направи извод за противоречиво разрешаване на общо формулирания от жалбоподателя правен въпрос за приложението на § 7, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 260 от 16.10.2009 г. по гр. д. № 375/2009 г. на Окръжен съд гр. Х..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: