О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 620
София, 03.11.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 502 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 3881/20.03.2009 г. – сигнатура на Бургаски апелативен съд, депозирана от “А” Е. , гр. Б., К. Н. Б. и К. В. Б. от гр. Б. чрез адв. К по касационна жалба вх. 38929/20.03.2009 г. от К. Н. Б., чрез адв. Л. А. , срещу въззивното решение № 11/19.02.2009 г. по в. гр. д. № 764/2007 г. на Бургаски апелативен съд, с което по реда на чл. 208 ГПК са уважени предявените от “Х” О. гр. Б. срещу жалбоподателите установителни искове за собственост на недвижими имоти пл. № 163 и № 164 по парцеларния план на с. Т., обл. Бургаска.
Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до необоснованост на фактическите констатации и правните изводи на съда. Сочи се и недопустимост на предявените искове, поради отсъствие на правен интерес и възможност за предявяване на осъдителен иск, вместо установителен.
В изложенията си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в двете касационни жалби са развити съображения за допустимост на касационното обжалване по приложно поле, обосновани с наличието на визираните в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК предпоставки.
Според жалбоподателите, Бургаски апелативен съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, свързан с допустимост на иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Позовават се и на противоречие с практиката на ВКС – цитирани и приложени са решения на отделни състави на ВКС – Решение № 1019/10.05.1996 г. по гр. д. № 519/1995 г. на ІV г. о.; решение № 1445/17.06.1966 г. по гр. д. № 833/1966 г. на І г. о.; Решение № 240/07.02.1970 г. по гр. д. № 1582/69 г. на І г.о.; Решение № 367/30.05.2006 г. по гр. д. № 2965/2004 г. на ІV г. о. на ВКС; Решение № 1013/21.12.1999 г. по гр. д. № 477/1999 г. на ІІ г.о.; Решение № 1113/02.11.2007 г. по гр. д. № 1971/2006 г. на ВКС, Решение на ВАС.
Ответникът по касационната жалба “Х” О. , гр. Б. чрез процесуалния си пълномощник в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за недопускане на касационно обжалване, като се позовава и представя решение № 380/13.02.1980 г. по гр. д. № 2448/1979 г. І г. о.; Решение № 901/02.10.2008 г. по гр. д. № 3030/2007 г. І г. о.; Решение по арбитражно дело № 98/1993 г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са подадени в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежни страни в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и са процесуално допустими в частта, с която са били уважени исковете с правно основание чл. 97 ГПК, предвид наличието на интерес от обжалване и с оглед тяхната редовност, а по отношение на приложното поле на касационното обжалване, с оглед изложените от касаторите основания, и данните по делото, касационното обжалване е недопустимо на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК.
Въззивното решение на Бургаски окръжен съд съдържа произнасяне от страна на решаващата инстанция по предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК срещу жалбоподателите от страна на търговско дружество “Х” ООД. За да уважи исковете, въззивният съд е приел, че тежестта на доказване на релевантните за процеса факти е възложена на ответниците по иска – търговско дружество ”А” Е. и физическите лица и след като тези факти са останали недоказани, не било установено правото на собственост на “А” Е. върху процесните имоти, което рефлектирало и върху физическите лица, които били приобретатели по сключена с “А” Е. като праводател, последваща сделка.
По отношение на правния интерес от воденето на установителен иск, въззивният съд подробно и мотивирано е изложил своите изводи за наличието му, предвид наличието на договорно правоотношение с третото лице – помагач на страната на ищеца З. ”Т” и претенции на физическите лица, закупили от “А” Е. “бригаден стан и ковачна”, в това число и за препястване ползване на имотите, поради пречки при снабдяването им с ток и вода и препятстване достъпа до тях чрез ограждения.
За да е налице поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приложимата норма, обусловила решаващия извод на съда, следва да бъде неясна или непълна, което да налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда. Или, развитие на правото, като основание за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуването на закона при неяснота на правната норма, или когато съдилищата изостяват едно свое тълкуване на закона, за да възприемат друго.
В конкретния случай, приложимата норма – чл. 97, ал. 1 ГПК не поражда затруднения при тълкуването й с оглед установяване на точното й съдържание. Изводите на въззивната инстанция са съответни на смисъла и съдържанието на тази норма, предвид изискването за установяване наличие на правен интерес от водене на делото.
Константна е практиката на ВС и ВКС досежно съотношението между установителния и осъдителния иск, при зачитане субсидиарния характер на установителния иск. Предпоставка за допустимост на последния е изискването за интерес от установяване. При това, съдебната практика приема, че не е нужно интересът да е непосредствен, достатъчно е да е налице евентуален интерес, който следва да се обоснове от ищеца. Липсва интерес, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен иск или конститутивен иск, но в настоящия случай въззивният съд е посочил, че не е налице подобна хипотеза. Заинтересован да предяви установителния иск е именно лицето, чието право се засяга от правния спор, като с право на установителен иск се ползват и лицата, които не са субекти на правоотношението, предмет на установителния иск. Това предполага широка легитимация, отговаряща на съдържанието на търсената с иска защита. В тази връзка, цитираните и приложени от жалбоподателите решения, като обхващащи дефиниране на правен интерес при иск с правно основание чл. 97 ГПК по различни правни казуси, не са съотносими с разрешението, дадено в обжалваното въззивно решение. В по-голямата част от решенията се има предвид хипотеза, при която ищецът твърди, че е собственик, но не владее имота и при подобна хипотеза той следва да се защити с осъдителен, а не с установителен иск, докато в настоящия правен казус ищецът не въвежда подобни твърдения.
Съгласно Решение № 2428/13.12.1955 г. по гр. д. №7395/55 г. ВС интересът следва да се търси в конкретните особености на всеки отделен случай. Правният интерес обаче винаги е налице, когато противната страна с поведението си прави несигурни правата на ищеца. Не е необходимо правото на ищеца да е нарушено, достатъчно е същото да е застрашено, за да се приеме, че страната има интерес от предявяване на установителен иск. В тази връзка, представените от ответната страна по касационната жалба решения на ВС и ВКС дават различни разрешения на понятието интерес от търсената защита, предвид различните въведени от страните факти в рамките на отделните съдебни производства.
Неоснователно е и поддържаното в първата касационна жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед позоваването на различния резултат в съдебните актове на първоинстанционния и на въззивния съд по настоящия казус. За да е налице това основание е необходимо маркираният от жалбоподателя въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата. Съобразно логическото тълкуване на цитирания текст следва извод за това, че съдебните актове, с които се разрешава противоречиво съществения или съобразно новата редакция на закона просто материалноправния или процесуалноправния въпрос, следва да бъдат влезли в сила, тъй като само при подобна хипотеза, отчитайки правните последици от влизането в сила на решението, може да се обоснове съдебна практика.
Отмененият съдебен акт на първоинстанционния съд не произвежда правни последици и не съставлява практика на съдилищата, тъй като по реда на инстанционния контрол са били ревизирани правните изводи на съответния съд относно приложимите материалноправни или процесуалноправни норми от висшестоящия въззивен съд.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по отношение на приложени решения на ВАС и арбитраж, тъй като този законов регламент обхваща единствено практиката на ВС и ВКС.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 11/19.02.2009 г. по в. гр. д. № 764/2007 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: