О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 691
София, 18.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 25/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Ю. М. срещу въззивно решение № 1211 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1293/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. С последното е обезсилено решение № 85 от 15.04.2010 г. по т.д.№ 185/2009 г. на Кърджалийския окръжен съд за уважаване на предявените от касатора обективно съединени установителни искове срещу [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] за прогласяване нищожността на договор за ипотека по нот. акт № 52, т. І, рег. № 679, нот. дело № 52/2009 г. на нотариус Г. Х., рег. № 554, с район на действие [населено място], поради липса на съгласие на Общото събрание на съдружниците на [фирма] /чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД / и поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/ и е прекратено производството по делото като образувано по процесуално недопустими искове.
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Развиват се и съображения за наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за учредяване на ипотека.
В изложението си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, обосновани с наличието на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки по въпросите 1./ Имат ли задължителна обвързваща сила дадените в отменителното решение на ВКС указания за въззивния съд при повторното разглеждане на делото; 2./ Налице ли е правен интерес за съдружник в О. от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожност на договор за ипотека, сключен от дружеството, в който той е съдружник, ако счита, че с този договор се накърняват неговите членствени права, който въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, като са приложени съдебни актове – Решение от 11.05.2006 г. по гр. д. № 719/2005 г., Решение от 28.04.2008 г. по т. д. № 888/2007 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 670/05.12.2008 г. по т. д. № 298/2008 г. на ВКС, ТК и Решение № 133 от 22.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 17/2011 г., ТК, І т. о.
Ответниците по касация [фирма], [фирма] и [фирма] оспорват допустимостта на касационното обжалване по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обезсиленото решение първоинстанционният съд прогласил недействителността на договорната ипотека на две основания : 1/ на основание чл. 26, ал. 2, изречение 2-ро от ЗЗД –нищожност поради липса на съгласие и 2./ на основание чл. 26, ал. 1, изречение 2-ро от ЗЗД- нищожност поради накърняване на добрите нрави.
Пловдивският апелативен съд е приел, че предмет на делото са обективно съединени искове на ищеца и настоящ касатор, но предявени в качеството му на съдружник в дружеството [фирма]. Предмет на тези искове е установяване недействителността на сделка, в която страна е не ищецът, а самото търговско дружество.
В тази връзка апелативният съд посочил, че ищецът в исковата си молба е обосновал правният си интерес с притежанието на 50 % от капитала на дружеството и на същия процент от имуществото на дружеството и от печалбата му, като освен това е било твърдяно, че „сключената договорна ипотека увеличава пасива на дружеството”.
В приложеното по делото отменително Решение № 133 от 22.11.2011 г., постановено от Върховния касационен съд по т. д. № 17/2011 г. е направен извод, че за ищеца съществува правен интерес от предявяване на исковете и от водене на настоящото дело.
Анализирайки мотивите за този извод на Върховния касационен съд, според които изложените от ищеца аргументи са били „конкретни”, че при евентуалната хипотеза на пристъпване към принудително изпълнение върху ипотекираните имоти „резултатът би бил в ущърб на дружеството”, а намаляването на имуществото, респективно паричните постъпления от евентуално осребряване, би рефлектирало и върху имуществените права на съдружниците, апелативният съд приел, че това не са съображения или мотиви, които по смисъла на чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, да са пряко или дори инцидентно свързани с указания по прилагането и тълкуването на закон, а те по-скоро водели до извода, че това са указания по тълкуване на фактите по делото, но не и указания по тълкуването на материалния закон. Чрез това тълкуване на фактите или по-скоро на част от фактите според съда се обосновава, но само за конкретния случай, съществуването на едно субективно право.
По тази причина апелативният съд приел, че съображенията, изложени от Върховния касационен съд в Решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г., не са задължителни за въззивната инстанция в процеса по чл. 294 ГПК и не могат да влияят на правната преценка, съобразно закона – дали искът е допустим или недопустим.
Изложено е, че въпросът за допустимостта на предявените установителни искове е въпрос, по който всяка инстанция по същество е служебно задължена да обсъди. В този смисъл суверенно право на всяка една инстанция по същество на спора било да направи независима и самостоятелна проверка за наличието на правен интерес от предявяването на установителните искове.
С оглед на изложеното с въззивното решение е прието, че мотивите на Решение № 133 от 22.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 17/2011 г., в които се дава тълкуване на факти, а не на правни норми, не следва да се считат за задължителни за апелативната инстанция при решаване на въпроса за допустимостта на предявените установителни искове., като в тази насока съдът се позовал на разрешението, дадено с т. 2-ра на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК.
Преценявайки правния интерес от воденето на иска за прогласяване нищожността на договорната ипотека, съдът е приел, че ищецът е предявил исковете за защита на притежаваните от него и конкретно посочени в обстоятелствената част на исковата молба членственни права, която обаче не била пряка, а е опосредена – чрез изведената като предмет на делото защита на право на собственост, което право е притежавано не от ищеца, а от един от тримата ответника – дружеството [фирма]. Ищецът не действа в качеството на представител на това дружество, нито пък се е суброгирал в материалните права – титуляр на които е имено този ответник. От процесуална гледна точка ищецът не е и не може да бъде и процесуален субституент на дружеството, в което е само един съдружник. Според съда той действа от своето лично име на съдружник, защото не одобрява сключената от [фирма] сделка и защото е преценил, че в бъдеще тя е в състояние да увреди негови собствени членствени права. Посочено е, че с такава процесуално правна възможност съдружниците в капиталово дружество с ограничена отговорност обаче не разполагат по една причина – те нито притежават материална-правна легитимация по отношение на оспореното от тях субективно право, нито процесуална легитимация да защитават това право.
Посочено е освен това, че и понастоящем ищецът е действащ управител на дружеството [фирма], което означавало, че не само към датата на завеждане на делото, но и към настоящия момент той разполага с представителна власт по отношение на това дружество, която би могъл да упражни за защита на онези права на собственост, които – според него са били застрашени. Исковете обаче, не били предявени от името на собственика [фирма] и затова по така изложените съображения приел, че същите са процесуално недопустими.
Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр.2 ГПК е установено правилото, че указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. В този смисъл, решаващите мотиви на въззивния съд за недопустимост на исковете по чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.26, ал.1 и 2 ЗЗД не са съобразени със задължителните указания на ВКС, І т.о., ТК по приложение на процесуалния закон, т.е. въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика по приложението на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, обективирана в Решение № 11 от 26.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 333/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 740 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1935/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 88 от 9.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 193 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2009 г., IV г. о., ГК, а това съставлява основание за допускане касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1211 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1293/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора Р. Ю. М. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 8 665.36 лв., в което да се посочи, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито заседание. При непредставяне на вносен документ в указания на касатора срок, делото да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: