О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София, 20.02.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 690 по описа за 2008 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила к. жалба с вх. № 6* г. – сигнатура на Софийски апелативен съд, депозирана от сдружение с нестопанска цел с наименование „Б. а. по информациология” /БАИ/ гр. С. срещу въззивното решение № 49/31.07.2008 г. по гр. д. № 1413 /2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд от 10.05.2007 г. по ф. д. № 161/2006 г., с което по иск на Софийска градска п. по реда на чл. 13, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, б. „б” ЗЮЛНЦ е постановено прекратяване дейността на сдружението.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовава се на противоречие с практиката на ВКС, цитирайки и прилагайки решение № 1* от 11.11.2002 г. по гр. д. № 1797/2001 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
Ответникът по касационната жалба не изразява становище по допускане на жалбата до касационно обжалване, както и по нейната основателност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е визирана от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т. 1 – 3 на цитирания регламент. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
Същественият правен въпрос не се отъждествява само с приетата от съда недоказаност на твърдяните факти, а се включва в предмета на спора, очертан чрез основанието и петитума на иска. Произнасянето на съда по предявеното искане въз основа на сочения фактически състав, представлява произнасяне по съществения правен въпрос, формирал решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В случая, от многословното описване от жалбоподателя на фактическата обстановка и разсъжденията върху мотивите на обжалваното решение, би могло да се изведат евентуално като съществени материалноправни въпроси тези, свързани със съдържанието на нормата на чл. 13, ал. 1, т. 3, б.”б” ЗЮЛНЦ и приложимостта /неприложимостта/ на § 4, ал. 1 от ДР на Закона за висшето образование.
Въззивният съд в своето решение е приел, че искът за прекратяване на сдружението е основателен, тъй като регистрираната по ЗЮЛНЦ а. се е ангажирала с извършване на дейност на територията на Република България по обучение на студенти /образователна дейност/, която има за цел като краен резултат получаване на диплом за завършено висше образование. Поради това, юридическото лице е следвало да отговаря на изискванията на българското законодателство, с оглед придобиване статут на висше учебно заведение.
Жалбоподателят не е оспорвал обстоятелствата, че няма решение за създаване на ВУЗ от Н. събрание, взето по предложение на Министерския съвет /чл. 9 – 16 ЗВО/, както и че не е искал оценяване от Национална агенция за акредитация /чл. 15 ЗВО/, но в същото време е наел персонал и провеждал обучение под определена форма, събирал е такси за това обучение и снабдявал студентите със студентски книжки, издадени от чуждестранно учебно заведение.
Не е налице поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липса на противоречие с цитираната практика. Тази практика, на която се позовава жалбаподателят, е константна практика на ВКС, макар и в случая цитираното решение на ВКС да е относимо към материя, регулирана от трудовото право. Ноторно известно е, че чл. 5, ал. 4 от Конституцията предвижда пряко инкорпориране на нормите на международните договори, които страната ни е ратифицирала, и са били обнародвани и влезли в сила, както и че последните имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, но само ако това законодателство им противоречи. В конкретната хипотеза, позоваването от страна на жалбоподателя на т. н. Лисабонска конвенция е неточно. Конвенцията за признаване на квалификациите, отнасящи се до висшето образование в Е. регион /№ 165/, която е обнародвана в ДВ, бр. 51/23.06.2000 г. не дерогира българските държавни изисквания за признаване на придобито висше образование и завършени периоди на обучение в чуждестранни висши учебни заведения. След като регистрираното по ЗЮЛНЦ сдружение не отговаря на изискванията на българското законодателство /подробно регламентирани в Закона за висшето образование/, и не е висше училище по смисъла на националния закон, при изрична забрана в § 4, ал. 1 ДР на ЗВО за откриване на поделения на територията на страната от чуждестранни висши училища, и при установено провеждане на дейност, насочена към придобиване от физически лица на висше образование в чуждестранно висше учебно заведение, то разрешението на правния казус, съгласно въззивното решение, е в съответствие както с чл. 13 ЗЮЛНЦ, така и с цитираната по-горе практика на ВКС.
Верни са изводите на жалбоподателя за основните принципи, заложени в К. , но в случая съществените материалноправни въпроси по делото са свързани с приложението на националното законодателство – ЗЮЛНЦ и ЗВО, тъй като няма конфликт на правна регламентация.
Съдебният състав не счита, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в случая е налице, тъй като посочената хипотеза визира случаи, когато е разрешен съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Визираните случаи са налице, ако се налага чрез конкретно тълкуване да се отстранят непълноти или поправяне на неясноти в закона, доколкото чрез тях би се постигнало точно прилагане на закона или преодоляване /изоставяне/ на съществуващо до този момент тълкуване, които в същото време биха се явили от значение за развитие на правото. Не такъв се явява конкретният случай. Разпоредбата на закона – чл. 13 ЗЮЛНЦ е достатъчно ясна, по нея има съдебна практика, като въззивният съд се е съобразил, както с нея, така и със съдържанието на закона.
Не би могло да се приеме становището на касатора, че след като нямало легално определение на възприетото от съда понятие ”осъществяване на образователна дейност” се налагало произнасяне на ВКС по този въпрос на визираното по-горе основание. В ЗВО подробно са уредени въпросите не само досежно статута на висшите училища, /възникване, функциониране, финансиране, закриване/, но и тези, свързани с организацията на учебния процес и обучението по всяка специалност на образователно-квалификационната степен. В случая, предметът на делото е бил свързан с установяване на релевантите факти, относими към иск за прекратяване на сдружение от съда, поради извършвана от него дейност, противоречаща на закона /ЗВО/ и след като висше образование се придобива само във висши училища, получили акредитация и създадени при условия и по ред, определен от националното законодателство, не е допустимо придобиване на висше образование в друго юридическо лице, още по-малко в поделение на чуждестранно висше училище, разкрито на територията на страната.
Останалите, изложени в касационната жалба аргументи, са свързани с правилността на въззивното решение и не би могло да се преценяват по реда на чл. 288 ГПК.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение № 49/31.07.2008 г. по гр. д. № 1413/2007 г.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 49/31.07.2008 г. по гр. д. № 1413/2007 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: