ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 375
София, 24.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 3322 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.Т. като процесуален представител на И. С. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд от 05.ІV.2017г. по в.гр.д. № 1465/2016г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Р.Д. ответницата по касационната жалба И. С. Ц. от [населено място] е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 05.ІV.2017г. В. е потвърдил решението на Варненския РС от 09.VІ.2016г. по гр.д. № 2018/2016г., с което е отхвърлен предявеният от И. Ст.С. срещу И. Ст.Ц. иск за присъждане на основание чл.55 ал.1 ЗЗД на 6380 евро като получени без правно основание с разписка от 12.ХІІ.2012г.
Въззивният съд е приел за установено, че на 19.ХІІ.2012г. ищецът закупил от [фирма] недвижим имот в [населено място] срещу 21887.70лв., която сума в нотариалния акт е отразено, че е платена по банков път. Взето е предвид, че по три договора с ищеца с нотариална заверка на подписите, сключени на 13, 14 и 15.ХІІ.2012г., ответницата му предоставила заеми за по 5000 евро, претенциите й за които са уважени с решения по три граждански дела, образувани през 2014г. Приключването на делата с влязъл в сила съдебен акт е през 2016г., точно когато С. е предявил претенцията си по настоящото дело, основана на твърденията, че плащането е без основание, независимо, че в съставения за това документ е посочено като основание за плащане „част от наплащане на стойността на складов парцел на [фирма], тъй като пълният размер на дължимата на дружеството-продавач цена била платена по банков път, и че плащането нямало като свое основание извършената с дружеството сделка се признавало от ответницата с писменото й становище по едно от трите дела /гр.д. № 4228/2014г./. Прието е, че ищецът е длъжник на Ц. по влезлите в сила решения за общо 15000 евро. Взети предвид са показанията на свидетели. Според св. Т. на 12.ХІІ.2012г. той придружил ищеца до офис на банка, където последният изтеглил суми в евро и в лева, след това заедно с представител на дружеството-продавач посетили офис на друга банка, където свидетелят не присъствал, след това свидетелят и ищецът отишли до дома на ответницата, тъй като тя искала част от сумата да бъде платена на нея, в дома на ответницата свидетелят не присъствал, но от разказаното му станало ясно, че ответницата е получила парите и дори е подписала разписка. Според св.К., дъщеря на ответницата, сутринта на 12.ХІІ.2012г. получила обаждане от съпруга си, който й казал, че ищецът е в дома на майка й и искал да остави около 6000 евро; тъй като страните уговорили плащането да е по банков път, свидетелката отишла в дома на майка си, където заварила нея, С., съпруга на Ц. и М., съжителка на С.; свидетелката разяснила, че плащането ще се извърши само по банков път и че стоящите на масата 6380 евро следва да се внесат 3по банков път; тогава С. взел разхвърляните на масата листи, включително съставената преди това разписка, в които сложил парите, и напуснали жилището. Прието е, че е установено от доказателствата, че С. е длъжник на Ц. за общо 15000 евро по влезлите в сила решения. Съдът не е кредитирал показанията на св.Т., като ги е приел за изолирани от доказателствения материал и неспособстващи за изясняване на обективната истина, най-вече с оглед на факта, че той не е присъствал в жилището на Ц., а и тъй като са недостоверни, защото не отговаря на истината изразеното в тях становище, че Ц. следва да получи част от парите, т.к. „фирмата била тяхна”. Прието е, че Ц. не е била страна по сделката от 19.ХІІ.2012г. и присъствието на ищеца в жилището й не е било оправдано. Страхът му да не бъде измамен с неистински финансови средства е оправданието му, но пропускът да вземе обратно вече подписаната разписка е на ответницата и той е бил предизвикан от бързата и решителна намеса на св.К.; вземайки парите обратно, С. взел и вече подписаната разписка, според която той й е предал сумата 6380 евро с посоченото в нея основание – част от сумата за закупуването на имота. Видно е от доказателствата, че цялата сума по закупуването на имота е била преведена по банков път, както е отразено в нотариалния акт, видно и от вносната бележка от 12.ХІІ.2012г. за внасянето й в 11.26 часа от ищеца по сметката на дружеството-продавач. Не без значение е и, че искът е предявен към момента на приключването и уважаването на претенциите по чл.422 ГПК. С оглед на това е направен извод за неоснователност на иска, доколкото ищецът не съумял да докаже наличието на обогатяване чрез пряка престация на 6380 евро, липсвало валидно съществуващо задължение, което даването на сумата 6380 евро цели да погаси, не било налице и обедняването му.
Касаторът е заявил искане за допускане на касационно обжалване поради произнасянето от въззивния съд по три въпроса.
Касационно обжалване следва да бъде допуснато само по въпроса „длъжен ли е съдът при преценката на гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други”, обоснован с твърдение за неизлагане на мотиви за кредитирането на показанията на дъщерята на ответницата. Въпросът е от значение за спора по делото и по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в сочените решения по т.д. № 1871/2014г. ІІ ТО, по гр.д. 6369/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 1060/2014г. І ГО и др.
Поставен е въпрос „допустими ли са свидетелски показания за установяване на обратното придобиване на документа, установяващ парично задължение от кредитора, след доброволното му връщане на изпълнилия задължението си длъжник”. Сочи се, че даденият с атакуваното решение положителен отговор на въпроса бил в противоречие с практиката на ВКС /по гр.д. № 800/2012г. ІV ГО, по т.д. № 542/2012г. І ТО и по т.д. № 528/2009г. І ТО/ и с чл.164 ал.1 т.4 ГПК, забраняващ доказване със свидетелски показания погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта документ. От редакцията на въпроса /а и от обосновката в изложението и в касационната жалба/ не става ясно дали като документ, установяващ парично задължение, се визира разписката, нито кого се визира като обратно придобил документа за задължението и като доброволно изпълнил задължението си длъжник. По този начин е невъзможно да се прецени дали въпросът е свързан с имащо значение за изхода на спора произнасяне от въззивния съд, което да е в противоречие със сочената от касатора съдебна практика. Следва да се отбележи, че съдът няма извод за установено със свидетелски показания обратно придобиване на документа, удостоверяващ парично задължение от кредитора, нито това да е сторено след доброволното му връщане на изпълнилия задължението си длъжник. Приетото за установено е, че ищецът е взел обратно парите и че у него е останала и дадената му от ответницата преди това разписка за тях, респективно, че той не е доказал престиране на сумата, обедняване и обогатяване.
Последният въпрос е „длъжен ли е съдът при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите”. Изложени са в тази връзка съображения за необоснованост на извода, че ищецът е получил обратно претендираната сума, позовавайки се на приложените три дела, че по тези три дела ответницата не била твърдяла дъщеря й да е присъствала в момента на връщането на парите, че твърдяната наивност и недоглеждане като причина за връщането на разписката изглеждали твърде недостоверни, каквото било и твърдението, че предаването и връщането на парите е извършено сутринта на 12.12.2012г. в контекста на официалните банкови документи за теглене на суми от ищеца и внасянето на част от тях по сметката на дружеството-продавач /при съпоставяне на часовете на теглене и внасяне и технологичното време за подготовка на документите във всяка банка/. Така поставен, въпросът не обосновава допускането на касационно обжалване, защото всъщност представлява твърдение за необоснованост на въззивното решение, което е основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК, преценка на което се извършва, ако касационно обжалване бъде допуснато.
Касдаторът е освободен от заплащането на държавна такса.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, ГО, първи състав, № 532 от 05.ІV.2017г. по в.гр.д № 1465/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: