Определение №721 от 40865 по търг. дело №500/500 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5

5
Определение по т. д. № 500/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.

Определение по т. д. № 500/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№721

С., 18.11.2011 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и единадесета година в състав:

Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: Д. П.
Т. К.

като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Р. т. д. № 500 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] чрез процесуалния му пълномощник срещу въззивно решение № 65/07.01.2011 г. по в. гр. д. № 27.67/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2434/15.07.2010 г. по гр. д. № 1807/2009 г. на Районен съд, [населено място]. С последното е уважен иск с правно основание чл. 440 ГПК и е признато за установено по отношение на жалбоподателя, в качеството му на взискател и по отношение на [фирма], [населено място], в качеството му на длъжник, че посочените в съдебния акт движими вещи, върху които е насочено принудително изпълнение по и. д. № 20098250400780/2009 г. на ЧСИ С. Г., с район на действие ПОС, не принадлежат на длъжника.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле, след съответни указания от въззивната инстанция с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, които той е формулирал така: ”следва ли да се установява съдържанието на чуждестранния закон, когато се твърди, че движимата вещ е придобита извън територията на Р. България и в чия тежест е това; когато държавен орган е заинтересован от изхода на спора, как следва да се ценят изявленията му; когато закон изисква регистрация на определен вид техника, длъжен ли е съдът да следи дали техниката е регистрирана при иск за установяване на собственост”.
Посочва се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС като се маркира т. 1, както и че същите са от значение за точното и еднакво прилагане на закона – т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Не се цитира съдебна практика, нито се прилага такава.
Ответниците по касационната жалба [фирма], У., О., Р.Турция чрез адв. В. Д. и “До,ук” Е., [населено място], чрез адв. Г. Б. в писмени отговори поддържат недопустимост и неоснователност на касационната жалба, настояват за присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение приема, че касационно обжалване не следва да се допусне.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, искането на касатора е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението. В тази връзка е необходимо да се посочи, че въпросът за произнасяне по всички доводи на страните, както и за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция, и за приложението на материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. По-голямата част от изложението съставлява пресъздаване на оплакванията в касационната жалба.
Дали следва да установява съдържанието на чуждестранния закон, когато се твърди, че движима вещ е придобита извън територията на Република България, и кой следва да установи този факт е въпрос, който е свързан с конкретните обстоятелства по делото, разбира се и при преценка характера на предявения иск. След като е предявен иск с правно основание чл. 440 ГПК, при който се цели да се установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението на парично задължение не принадлежи на длъжника, ищецът е следвало да установи твърдяните от него факти в исковата молба.
Претендираното от третото лице право го легитимира като ищец, обосновава и неговия правен интерес от предявяването на иска, но не е предмет на иска и на процеса. Няма пречка ищецът да предяви съдебно и това право, ако иска да получи от длъжника владението на вещите, а не цели само да прекрати изпълнението, но тогава ще сме пред хипотезата на съединяване на искове. В случая, подобно съединяване не е налице. Изводите на въззивния съд за това, че ищецът е засегнат от изпълнението, тъй като е установил, че между ищцовото дружество и дружеството –длъжник е налице договор за наем на процесните движими вещи /т. е., че е налице облигационна връзка/, както и че са налице доказателства за това, че длъжникът не е собственик на земеделския инвентар /митнически декларации, фактури, счетоводни записвания и пр./ не би могло да се анализират във фазата по допускане на касационно обжалване, те са в рамките на възложената му правораздавателна функция като съд, който следва да реши материалноправния спор по същество.
Именно при осъществяването на тази функция, в съответствие с процесуалните правомощия на въззивната инстанция, е формирано становището за наличието на законовите предпоставки за постановяване на решение, с което да потвърди първоинстанционния съдебен акт.
Дори и да би могло да се приеме, че поставеният въпрос е правен и е от значение за конкретното дело, то касаторът не е доказал основанието за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочил практика на ВКС по идентични казуси, в които е дадено разрешение, различно от съдържащото се във въззивното решение.
Доводите на касатора, свързани с твърдяна заинтересованост на държавен орган от разрешаването на спора и как да се ценят неговите изявления не съставлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изследване на въпроса за характера на определено волеизявление или документ е относимо към поддържаните основания за неправилност, но е недопустимо да се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , както счита жалбоподателят.
Останалите доводи в изложението са относими към проверка правилността на съдебния акт, тъй като се отнасят до преценка на доказателствата, на изложени тези и твърдения за недостатъчна мотивираност, които не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Поддържаното от жалбоподателя основание за достъп до касационен контрол по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е мотивирано и затова не се дължи произнасяне по него. От друга страна, съгласно постановките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване и затова е недопустимо позоваването само на част от него.
Или след като не е доказана общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е обоснована някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, касационно обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на съдебното производство на ответника по касационата жалба [фирма], У., О., Р.Турция следва да се присъдят разноски в размер на 640 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие с дата 27.04.2011 г. за адв. В. Д. и на адвокат Г. Д. Б., в качеството му на особен представител на [фирма], възнаграждение в размер на 200 лева.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 65/07.01.2011 г. по в. гр. д. № 27.67/2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], У., О., Р.Турция, със съдебен адрес: [населено място], [улица]/20 разноски по делото в размер на 640 лв., както и на Г. Д. Б., [населено място], [улица], ет.3 в размер на 200 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top