ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1021
София, 03. ноември 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2401 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвани са решение № 9089/15.12.2016, допълнено с решение № 747/06.02.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 8451/2016 в частта, в която е отменено решение № 113/30.03.2016 на Софийския районен съд по гр.д. № 8460/2014, като е уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Недоволен от решението е касаторът Б. п. ц., Б. п., представляван от адв. В. М. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за формата на вината при отговорността на работника или служителя за връщане на неотчетен аванс и по процесуалноправния въпрос за тежестта на работодателя да докаже умисъла на работника или служителя при причиняването на вреди от неотчетен аванс, които (въпроси) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, като прилага решение № 870/24.02.2011 на ВКС по гр. д. № 137/2010.
Ответникът М. В. С., представляван от адв. Д. М. от САК, я оспорва, като счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Претендира направените по делото разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първият иск е неоценяем, а вторият и третият са обусловени от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника на длъжността „Началник отдел синодални имоти“ (технически сътрудник по НКПД), като трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № 29/16.12.2013 поради съкращаване на щата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Към датата на уволнението при работодателя все още е действало старото длъжностно разписание, като новото е утвърдено с протокол № 45/17.12.2013 и е влязло в сила, считано от 01.01.2014 г., с което изцяло отпада административен отдел – Църковни имоти и предвидената (заемана от ищеца) за този отдел една щатна бройка за длъжност главен технически сътрудник. Съдът е приел, че действително с решение на Св. С. по протокол № 39/29.11.2013 е взето решение за съкращаване на щатната длъжност, заемана от ищеца, считано от 02.12.2013г., но взетото решение се отнася за бъдещи и ненастъпили структурни промени и представлява етап от процедурата по численото трансформиране, докато утвърждаването на длъжностното разписание е едностранен акт на работодателя, който е задължителен и окончателен елемент от процедурата. Отсъствието на действащо ново щатно разписание към датата на упражняване от работодателя на правото му да прекрати трудовия договор поради съкращаване на щата, влече липса на завършен фактически състав и доколкото към момента на уволнението на ищеца – 16.12.2013 г. не е закрита щатната бройка за процесната длъжност, чиято трудова функция реално съществува, въззивният съд е приел, че извършеното уволнение е незаконно. Предвид акцесорния характер на иска за възстановяване на работа и обстоятелството, че уволнението е отменено като незаконно, както и че трудовото правоотношение между страните е за неопределено време, като основателен е уважен и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ въззивният съд е приел, че същият е основателен и следва да бъде уважен съгласно предявения размер, след допуснатото увеличение на иска в размер на 3.720 лева. По направеното от ответника възражение за прихващане със задължение на ищеца в размер на сумата от 6.124 лв., представляваща обезщетение за умишлено причинена от ищеца вреда по чл. 203, ал. 2, вр. с чл. 211 КТ (за периода от 03.01.2011 г. до 18.04.2013 г. е получавал служебни аванси, които не са отчетени с разходни документи). Съдът е приел, че с оглед разпределението на доказателствената тежест по аргумент на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на валидно и изискуемо вземане срещу ищеца на соченото основание. В тази връзка съдът е изложил съображения, че за да е налице основание за ангажирането на пълната имуществена отговорност на служителя, не е достатъчно само да се докаже, че е настъпила твърдяната вреда, причинена по повод изпълнение на трудовите задължения на ищеца (което в случая е установено от констатациите на приетите по делото две заключения на съдебно-счетоводна експертиза), а следва да се установи и обстоятелството, че вредата е причинена умишлено от ищеца или в резултат на престъпление. В случая ответникът не е изложил твърдения за извършено престъпление, нито е доказал наличието на умисъл като форма на вина на ищеца, тъй като гражданският закон не презумира умишления характер на противоправното поведение. Въззивният съд е приел, че дори да е доказано наличието на противоправно поведение от страна на ищеца се явява доказана и вината му, то този извод касае само небрежността като форма на вината, но не и до наличието на умисъл, тъй като по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ умисълът не се предполага. Въззивният съд е приел, че само от доказания факт, че ищецът за периода от 03.01.2011 г. до 16.02.2013 г. е получавал служебни аванси с разходни касови ордери като невъзстановената сума е в размер на 6.124 лв., не се установява наличие на умисъл у ищеца. Предвид изложеното, направеното възражение за прихващане със задължение на ищеца в размер на сумата от 6124 лв., е отхвърлено като неоснователно.
С обжалваното решение по чл. 250 ГПК, въззивният съд е допълнил решението си в частта, в която е уважил като основателен предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, като е съобразил допуснатото, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, увеличение на размера на предявения иск, с определение от съдебно заседание от 08.10.2014 г. на 3.720 лв., обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 16.12.2013 г. до 16.05.2014 г., за което съдът е изложил подробни съображения в мотивите на въззивното решение, но не се е произнесъл в диспозитива.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси обуславят решението по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 9089/15.12.2016, допълнено с решение № 747/06.02.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 8451/2016 в обжалваната част.
Указва на касатора Б. п. ц., Б. п. и му предоставя възможност в едноседмичен срок от връчване на определението да представи квитанция за внесена по сметка на Върховния касационен съд такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 74,40 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.