ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 212
София, 13. март 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 4454 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1811/21.07.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 615/2017, с което е отменено решение № 6018/21.11.2016 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 126/2015, като е осъдена О. д. на М. – Б. да заплати сумата от 4.000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди от незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е касаторът-ищец М. С. М., представляван от адв. П. З. от Б., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти и по материалноправните въпроси за обхвата на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ и по специално за изключващите отговорността обстоятелства, за значението на знанието, респ. за предположението на пострадалия, че по отношение на него са прилагани специални разузнавателни средства с оглед установяване на настъпили вреди и за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и практика на ВКС, каквато прилага.
Ответникът по жалбата О. д. на М. – Б. не взема становище.
Недоволен от решението в уважителната му част е касаторът-ответник О. д. на М., Б., представляван от гл. юрк. В. Я., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за доказателствената сила на решението на Националното бюро за контрол на специални разузнавателни средства относно констатацията за неправомерно използване на специални разузнавателни средства, какъв е обхвата на отговорността на заявителя по чл. 13 ЗСРС, както и за началния момент на погасителната давност по иска за обезщетение, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3/22.04.2005 на ВКС, ОСГК.
Ответникът по жалбата М. С. М., представляван от адв. П. З. от Б., я оспорва като неоснователна и счита, че в обжалваната част решението не следва да се допуска до касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационните жалби са подадени в срок, редовни са и са допустими.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спрямо ищеца са внесени искания за използване на специални разузнавателни средства с рег. № 202321-001-07/5-1С/20.01.2009 и рег. № 202321-001-07/5-4С/20.01.2009 във връзка с оперативно-издирвателни действия от служители на ответника, въз основа на които е било издадено разрешение от органа по чл. 15 ЗСРС за срок от 60 дни, считано от 30.01.2009 г. По молба на ищеца е била извършена проверка от Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства (Н.СРС), при която е констатирано, че спрямо него в периода 30.01.2009г. до 30.03.2009 г. неправомерно са били прилагани специални разузнавателни средства по искания на ОД М. – Б. въз основа на разрешения на председателя на благоевградския окръжен съд с рег. № 12/21.01.2009 г. и № 13/21.01.2009 г., като за тези констатации ищецът е бил уведомен с писмо рег. № ИД-ВИ-10/26.01.2015 по чл. 34ж, ал. 1 ЗСРС. Прието е, че констатациите в доклада на НБКСР обхващат посочени от ищеца периоди 2003/2004 и 29.05.2008 г. – 29.08.2008 г., касаещи повдигнатото срещу него обвинение по чл. 252, ал. 1 НК, но като нарушения са констатирани само по повод на цитираните две искания и според резултатите от проверката ответникът (заявител) е внесъл в Окръжен съд – Благоевград искания и е получил разрешения за използване на СРС спрямо ищеца по няколко текста на НК – чл. 253, чл. 255, чл. 256, чл. 257 и чл. 308, по които с изключение на чл. 253 НК, нито едно от останалите престъпления не попада в обхвата на тези, за които е предвидено използването на СРС; като основание за използване на СРС в исканията и разрешението на председателя на Б. е посочен чл. 257 НК – деяние, което е било декриминализирано през 2006 г. /чл.257 НК, отм. ДВ, бр. № 75/2006 г./, т.е. три години преди изготвяне на исканията и получаване на разрешенията (видно от писмо на председателя на Н.СРС до заместник-главния прокурор). При проверката било установено на следващо място, че исканията на органа по чл. 13, ал. 1 ЗСРС не са били основани на никакви данни, наличието на които се явява задължителна предпоставка за използването на СРС /чл.12, ал.1 и чл.14 ал.1, т.1 ЗСРС/. Прието е, че от приложена справка на ОД М. – Б. в извършени фондове и регистри /л.58/ е установено, че посочените две искания и разрешения и събраните материали и информация във връзка с тях са били унищожени по реда на чл. 31, ал. 3 ЗСРС с протокол за унищожаване с рег. № 19621/10.04.2009 г. на основание заповед от 25.03.2009г. /л.60/, като видно от самия протокол към справката само по едно от исканията рег. № 202321-001-07/5-4С/20.01.2009 е била събрана информация по см. на чл. 25 ЗСРС (впоследствие надлежно унищожена). Съгласно приложената справка въззивният съд е приел, че срещу ищеца е водено 1 досъдебно производство за престъпление по чл. 252, ал. 1 НК, образувано на 26.04.2011 г. за това, че в периода 28.01.2003 г. – 29.12.2010 г. е извършвал по занятие банкови сделки, като предоставил на три лица кредити, за които се иска разрешение. Констатациите в доклада на Н.СРС са били разгледани и на 18.12.2014 г. и е взето решение за неправомерно прилагане на СРС спрямо ищеца, за които ищецът е бил уведомен с писмо рег. № ИД–ВИ-10/26.01.2015г. по чл. 34ж, ал. 1 ЗСРС. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че неправомерността на използваните специални разузнавателни средства спрямо ищеца е установена с акт на компетентния държавен орган по чл. 34б, ал. 1 ЗСРС, който осъществява контрол на процедурите по разрешаване, прилагане и използване на специалните разузнавателни средства, съхраняването и унищожаването на информацията, получена чрез специални разузнавателни средства, така и за защита на правата и свободите на гражданите срещу незаконосъобразното използване на специални разузнавателни средства, като решението на Н.СРС представлява официален свидетелстващ документ (като акт издаден от компетентен държавен орган, извършил проверка в рамките на правомощията си по установената форма и ред), който се ползва с материална доказателствена сила за верността на удостоверените от длъжностното лице факти, необорена по делото. Изложени са съображения, че за да е налице законосъобразно прилагане на специални разузнавателни средства е необходимо мотивирано писмено искане, съгласно чл.14 ЗСРС, в действащата редакция (бр.109/23.12.2008г.), което следва да съдържа пълно и изчерпателно посочване на фактите и обстоятелствата, даващи основание да се предполага, че се подготвя, извършва или е извършено тежко престъпление, а в случая не е установено някое от тези условия да е било налице (в исканията не се съдържат конкретни факти или обстоятелства, че ищецът е извършил или че ще извърши тежко престъпление по смисъла на посочените текстове от НК). Въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в обхвата на фактическия състав по чл.2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ се включват само технически и фактически действия по изпълнението и прилагането на специални разузнавателни средства и използване на резултатите от тях, доколкото „използване” на специални разузнавателни средства представлява процес, включващ действия по искане на разрешение, получаване на разрешение и извършване на определени фактически и/или правни действия по изпълнение и събиране на информация, като нарушаването на всеки от тези неразривно свързани по между си етапи опорочава законосъобразността на целия процес по прилагането и използването на специалните разузнавателни средства. По възражението за изтекла давност, съдът е приел, че началният момент следва да се определи към преустановяването на незаконните действия (30.03.2009 г.) по аналогия с началния момент на давността, предвидена за другите незаконни актове на правозащитни органи, а именно когато бъде окончателно потвърден незаконния характер на тези действия (влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателно производство, влизане в сила на оправдателна присъда за извършено престъпление и т.н.), а в случая от датата на уведомяване по чл. 34ж, ал. 1 ЗСРС на засегнатото лице, че е било обект на незаконно използване на СРС – решението на компетентния държавен орган Н.СРС, имащ правомощието да осъществява контрол за законност и да защитава интересите на гражданите при незаконно използване – 26.01.2015г., когато вземането за обезщетение става изискуемо. Обстоятелството, че поискването и разрешаването на СРС, предхожда осъществяването на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ (ДВ, бр. 17/06.03.2009 г.) не води до неоснователност на иска, тъй като на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ не е придадена обратна сила, поради което тя е приложима за незаконно използване на СРС след 06.03.2009 г. Видно от данните по делото, че и двете искания за използване на СРС са разрешени на 21.01.2009 г. за срок от два месеца и по едното от тях (с рег. № 202321-001-07/5-4с/20.01.2009 г. е събирана информация чрез специални разузнавателни средства, унищожена с протокол от 10.04.2009 г., поради което за част от периода от 06.03.2009г до 30.03.2009 г., при липса на доказателства в кой точно момент са извършвани фактически техническите действия по изпълнението, ще следва да се приеме, че незаконните действия в този период са обхванати от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. В тази връзка въззивният съд е приел, че в пряка причинна връзка с неправомерното използване на специалните разузнавателни средства ищецът ще търпи вреди само и единствено във връзка с искането, по което са били извършвани фактически действия по събиране на информация в посочения период. По отношение на второто цитирано искане, съдът е приел, че макар и незаконно, то не би могло да бъде източник на неблагоприятни правни последици, тъй като не е послужило за събиране на информация чрез специални разузнавателни средства, по който начин да е било упражнено посегателство върху личната сфера на лицето и съответно засегнати основни конституционни права – неприкосновеност на личността, жилището, тайната на кореспонденцията и други съобщения, защитени в чл. 34 КРБ.
Като е приел, че незаконното използване на специални разузнавателни средства засяга граждански права, ползващи се с конституционна защита (чл. 32 – чл. 34 КРБ и чл.8 КЗПЧОС) и с оглед събраните пред първата инстанция доказателства, установяващи претърпени вреди, изразяващи се в душевни страдания, стрес, напрежение и чувство за злепоставяне, въззивният съд е достигнал до извода, че за което са налице предпоставки да се реализира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. За да определи размера на дължимото обезщетение е взел предвид следните обстоятелства: показанията на съпругата на ищеца, който през месец януари 2015 г. е споделил, че е бил подслушван, като от тогава се променил (станал притеснен, това се отразило на здравословното му състояние, започнал да се оплаква от високо кръвно, безсъние, потърсил лекарска помощ), след разпространена информация в публикации за подслушването се затворил, изолирал от познати, приятели; показанията на свидетеля Р. (според които от месец януари 2015 г. ищецът започнал да вдига кръвно, да посещава невролог, изолирал се от социални контакти особено след публикацията в интернет сайт, когато било публично разгласено, че бил подслушван общи техни познати избягвали комуникация с него, за да не бъдат прихванати разговори и след това и те да бъдат обект подслушване); заключението на изслушаната по делото СППЕ, констатиращо невропатично разстройство (състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство с прояви на тревожност и чувство за несправяне със ситуацията, както и изводът, че преживяното от ищеца стресогенно събитие се намира в причинна връзка с описаните преживявания на напрегнатост, потиснатост, безсъние, с постепенно овладяване на симптоматиката); доказано влошаване на психичното и емоционално състояние на ищеца в причинна връзка с незаконното използване на специални разузнавателни средства, без силен интензитет на негативни душевни преживявания, като липсват данни съпътстващото влошаване на здравето да се дължи само и единствено на незаконното използване по посоченото искане за посочения период 06.03.2009г до 30.03.2009г.; множеството писмени доказателства (жалби до различни институции), установяващи, че ищецът е имал съмнение, че е обект на специални разузнавателни средства за период от година, преди официално да бъде уведомен от Н.СРС; данни за други случаи, които са от естество да породят същите неблагоприятни душевни преживявания, но са извън предмета на делото поради липса на констатации за закононарушения; водените досъдебни производства в близък до процесния период спрямо него, включително по чл. 252, ал. 1 НК, приключило с осъдителна присъда, които също са източник на повишено напрежение и емоционален стрес. Предвид изложеното и съгласно чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сумата от 4.000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, като над този размер претенцията е отхвърлена като неоснователна, тъй като не би могла са се реализира отговорността на ответника за публичното разгласяване на злепоставящата ищеца информация, допринесла в много силна степен за описаните вреди, тъй като не се установява този резултат да се дължи на действия на служители на ответника, за да има основание да се ангажира неговата отговорност (по въпросния случай са били подадени жалби и сигнали до множество институции, така че остава неясен източникът на информация, послужил за въпросната публикация).
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените въпроси обуславят решението по делото и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът О. д. на М. не дължи внасяне на държавна такса.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1811/21.07.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 615/2017.
Указва на касатора М. С. М. и му предоставя възможност в едноседмичен срок от връчване на определението да представи документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 5,00 лева съгласно чл. 18, ал. 3, вр. с чл. 2а, т. 1 ТДТССГПК.
Делото да се докладва за насрочване в открито заседание с призоваване на страните след представянето на документа за внесена такса или изтичането на срока за това.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.