– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 895
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.05.2017 (десети май две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1491 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8545/30.01.2017 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 1630/15.12.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1995/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 3213/12.08.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, шестнадесети състав, постановено по гр. д. № 12 491/2015 година, с което е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Д. В. К. от длъжността „домакин сгради“ в [фирма] [населено място], извършено със заповед № 6/13.08.2015 година на управителя на дружеството, но основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, като К. е възстановен на заеманата преди уволнението му длъжност, а [фирма] [населено място] е осъдено да му заплати сумата от 5246.07 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за период от шест месеца, считано от датата на уволнението, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 09.10.2015 година до окончателното заплащане.
В подадената от [фирма] [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Д. В. К. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Д. В. К. е подал отговор на същата с вх. № 8943/28.03.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1630/15.12.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1995/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 30.12.2016 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 8545/30.01.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Варна е приел за установено, че съществуващото между [фирма] [населено място] и Д. В. К. трудово правоотношение, при което той е заемал длъжността „домакин сгради“ в дружеството е било прекратено със заповед № 6/13.08.2015 година на управителя на дружеството, на основание чл. 330, ал. 2, т.6 от КТ, за нарушения по чл. 190, ал. 1, т. 2 и т. 7 от КТ във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 10 от КТ, която е била връчена на 13.08.2015 година. Според въззивният съд заповедта за налагане на дисциплинарното наказание отговаряла на формалните и съдържателните изисквания на чл. 335, ал 1 и чл. 195, ал. 1 от КТ. Преди налагането на наказанието работодателят бил изискал от Д. В. К. за отсъствието му от работа на 23.06.2015 година и на 24.06.2015 година, и на 10.08.2015 година във връзка със задължението му да упражнява контрол върху служителите в комплекса. За неизпълнението на това задължение [фирма] [населено място] се е позовало на констатирано нарушение през юни 2015 година когато камериерката била извършвала почистване на друг обект между 13.00 часа и 15.00 часа. Д. В. К. бил депозирал две обяснения от 23.06.2015 година и от 11.08.2015 година.
Въззивният съд е разгледал спора по същество като е приел, че за опуснатото нарушение на чл. 190, ал.1 , т. 2 от КТ- неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, съответно 23.06.2015 г. и 24.06.2015 г., не са представени убедителни доказателства. Разпитани са били четирима свидетели,-по двама на всяка една от сраните в производството. По отношение на първият от свидетелите на [фирма] [населено място] въззивният съд е посочил, че показанията му не са убедителни за сочените от него факти, доколкото не ставало ясно дали се базират на личните му впечатления или са повлияни от трети лица. За втория свидетел на дружеството е посочено, че показанията му са общи и не съдържат информация за релевантни за спора факти. Посочено е, че свидетелите на Д. В. К. са бивши служители на [фирма] [населено място] и имали лични впечатления от дейността на комплекса. Въззивният съд е приел, че установеното по делото от фактическа страна не обосновавало категоричен и непротиворечив извод, че Д. В. К. е допуснал нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в отсъствието му от работа два последователни дни. Обстоятелството, че не е бил в комплекса, когато е бил потърсен не се оспорвало, както и конкретната причина. Тези обстоятелства обаче не покриват фактическия състав на нарушението по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, тъй като неявяването на работа не било установено в два последователни дни и в рамките на пълното работно време. Нещо повече, съгласно трудовия договор работното време било редовно 40 часа седмично, с възможност да бъде полаган извънреден труд, т.е. в неуточнени часови граници, което е изисквало от Д. В. К. да бъде на разположение на гостите, когато това е необходимо. Напълно недоказани били останалите посочени в заповед № 6/13.08.2015 година на управителя на [фирма] [населено място] нарушения. Не било установено отсъствие на К. на 01.06.2015 година по повод дезинфекция на друг обект в работно време, както и не упражнен контрол върху служител на дружеството, който е извършвал дейност на друго място между 13.00 часа и 15.00 часа. Нямало данни за прояви на неуважение към управителя на дружеството. Тъй като липсвали твърдения за конкретни прояви на Д. В. К. и не били дадени писмени обяснения от негова страна, тези обстоятелства били извън предмета на доказване. Заповедта съдържала субективна оценка за действия, които не били обосновани със заповедта или друг документ,, предхождащ нейното издаване.
С оглед на горното въззивният съд е преценил заповед № 6/13.08.2015 година на управителя на [фирма] [населено място] преценява обжалваната заповед като незаконосъобразна поради необоснованост на фактически основания за прекратяване на трудовото правоотношение. Съобразно така направения извод предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ били основателни и трябвало да бъдат уважени.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поставило процесуалния въпрос за задължението на съда, при наличието на две групи свидетели, чиито показания си противоречат, да извърши преценка на достоверността на показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, при което заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, а също така и достоверността на показанията му да бъде аргументирана в оглед на всички други данни по делото. По отношение на този въпрос се твърди съществуването на посочената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационен контрол на решението, като се прави позоваване на решение № 700/28.10.2010 година, постановено по гр. д. № 91:2010 година и на решение № 131/12.04.2013 година, постановено по гр. д. № 1/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Освен това се поставят и материалноправните въпроси за това дали в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ-неявяване на работа в течение на два последователни дни, под „явяване“ следва да се разбира присъствие на работника на работното място, с цел ефективно упражняване на трудовите функции и изпълнение на трудовите му задължения, както и дали в случай, че трудовия договор предвижда редовно работно време от 40 часа седмично (хипотезата на чл. 136, ал. 1 от КТ), следва ли това да се тълкува в смисъл, че полагането на труд следва да се осъществява при условията на чл. 136, ал. 3 от КТ-при осем часова нормална продължителност на работното време през деня, или следва да се тълкува в смисъл, че така уговореното работно време е с неуточнени часови граници ш работникът следва да престира работната си сила само при необходимост. По отношение на така поставените материалноправни въпроси [фирма] [населено място] твърди, че е налице посочената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК хипотеза за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Не са изложени обаче съображения, от които да може да бъде направена проверка и оттам извод за това дали наистина е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК хипотеза за допускане на касационния контрол. С оглед на това не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по тези два въпроса, още повече че те искането за тях е мотивирано с изводите на въззивния съд по съществото на спора. Поставеният процесуалноправен въпрос обаче е включен в предмета на спора, бил е разглеждан от състава на Окръжен съд Варна и е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Затова са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на въпроса противоречи на посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и представена със същото съдебна практика по чл. 290 от ГПК.
С оглед на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1630/15.12.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1995/2016 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 8545/30.01.2017 година и такова трябва да се допусне.
На [фирма] [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 179.92 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1630/15.12.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1995/2016 година.
ДАВА на [фирма] [населено място], едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 179.92 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.