5
5
Определение по т. д. № 99/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 99/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№527
София, 26.06.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 99 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], гр. СОФИЯ срещу въззивно решение от 12.10.2011 г. по в. гр. д. № 13129/2010 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 21.06.2010 г. по гр. д. № 10868/2010 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 422 ГПК, като е признато за установено, че съществува вземане в полза на ищеца за сумата 24 463,93 лв., представляващо неизплатен остатък от стойността по издадени 26 бр. фактури за времето от 25.02.2009 г. до 15.04.2009 г., и присъдени разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които е маркирал в пет точки: 1/”документи, удостоверяващи факта и датата на предаване на родово определени движими вещи”; 2/задължение на съда по чл. 266, ал. 3, във вр. с чл.ф146 ГПК ; 3/ задължение на съда по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК при формиране на вътрешното убеждение ; 3/задължението на съда по чл. 10 ГПК и чл. 12 ГПК, във вр. с установяване на истината в процеса и формиране на вътрешно убеждение; 5/ разпределение на доказателствената тежест по чл. 193, ал. 3 ГПК в производството по оспорване на частен документ, по отношение на който страните не спорят, че не носи подписа на страната, която го оспорва.
Поддържат се всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] в писмено възражение излага становище за недопускане до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси, дори и да се приеме, че е съставляват правни въпроси от значение за крайния изход на правния спор, то по отношение на същите не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280 ГПК.
Въпросът за доказателствената стойност на подписана между страните фактура и в частност дали същата удостоверява предаването на родово определени движими вещи е от значение за крайния изход на делото, но не е доказано основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК, тъй като посоченото решение № 478/22.07.2010 г. по гр. д. № 943/2009 г. на ГК не дава разрешение на този въпрос. Към момента на депозиране на касационната жалба, ВКС, ТК вече се е произнесъл по въпросите, свързани със значението на фактурата при договор за търговска продажба, даващи задължително тълкуване относно материализираните във фактурата елементи на договора и значението й за доказване на количество, цена и предаване на стоките. В тази връзка, обжалването въззивно решение не се е отклонило от служебно известните на настоящия състав решения на ВКС,Търговска колегия, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика – Решение № 46/27.03.2009 г.; Решение № 71/22.06.2009 г.; Решение № 62/25.06.2009 г.; Решение № 96/26.11.2009 г.; Решение № 12/12.04.2010 г.; Решение № 42/19.04.2010 г.; Решение № 81/31.05.2010 г.; Решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. ТК, второ отделение.
При това не без значение е обстоятелството, че жалбоподателят в рамките на срока по чл. 131 и сл. ГПК с писмения отговор не е оспорил процесните фактури, т. е. не е въвел твърдения за неполучаване на стоките по фактурите, нито е твърдял, че е платил сумите. Относно значението на фактурата за удостоверяване предаването на стоката, нейното количество и цена, както и относно реквизитите на първичните счетоводни документи, не са налице посочените предпоставки, доколкото се касае за конкретна преценка на специфични за всяко отделно дело обстоятелства, а не за трудности при прилагането на относими правни норми – чл. 327, ал. 1 ТЗ, чл. 8 от Закона за счетоводството, чл. 301 ТЗ.
Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, в това число и посочената задължителна такава по новия ГПК. Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, при съобразяване клаузите на договора между страните и изпълнението на конкретните уговорки, в това число за издаване на писмени документи при предаване на стоките и фактури с данъчна цел, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
По отношение на твърдението, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси – 3, 4, и 5, съгласно изложението, то дори и да се приеме, че същите, тъй като се отнасят до основни принципи на гражданския процес имат значение за изхода на делото, то жалбоподателят не е доказал основанията за достъп до касационно обжалване. По отношение на доклада, изготвян от първоинстанционния съд и задължението за въззивния да следи за допуснати процесуални нарушения и за санирането им от горната инстанция, посочените съдебни актове на ВКС разглеждат хипотези, различни от тази по настоящото дело. В случая, въззивната инстанция, след като е констатирала, че в доклада пред първоинстанционния съд не е отделено спорното от безспорното и липсва правилно разпределение на доказателствената тежест, е отстранил допуснатото нарушение и се е мотивирал защо приема за приложима нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК, като е предоставил възможност на настоящия жалбоподател да вземе становище и да изложи в следващо съдебно заседание аргументите си.
Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на приложението на чл. 10 и чл. 12 от ГПК, тъй като тези принципи са съществували и в правната ни уредба по ГПК /отм./ и в новата процесуална уредба е заложен същия смисъл, какъвто е придаден при действието на отменената правна уредба, а и съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, която също е приложима. Допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК би била налице при първична непълнота или неяснота в закона, които да налагат преодоляването им по тълкувателен път или когато в резултат на конкретни обстоятелства се налага даването на нови правни разрешения. Необходимо е и кумулативното наличие на изискването точното прилагане на закона да е от значение за развитие на правото, което в изложението не е обосновано.
По въпроса за приложимостта на чл. 193, ал. 3 ГПК /аналогична процесуална норма чл. 154, ал. 3 ГПК /отм./ е налице трайна съдебна практика и не е обосновано основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. Отделно от изложеното, от значение в случая е не относимостта и приложимостта на процесуалната норма на чл. 193 ГПК, а приложимостта на чл. 301 ТЗ.
При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направени от него разноски в касационното производство в размер на сумата 1878 лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 30.01.2012 г., приложен към писменото възражение.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от 12.10.2011 г. по в. гр. д. № 13129/2010 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма] , [населено място] сумата 1878 /хиляда осемстотин седемдесет и осем/ лева съдебни разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: