О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1276
гр.София, 18.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
дванадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5406/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на А. Н. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 301 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 392/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Русенски районен съд по гр.д.№ 4852/ 2013 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове за заплащане на 6 105,27 лв – възнаграждение за положен извънреден труд, 307,32 лв за положен труд през официални празници и 282 лв за положен нощен труд.
Касаторът повдига материалноправни и процесуалноправен въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК), които претендира, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Материалноправните въпроси са: 1. допустимо ли е работодателят да командирова свой работник или служител за изпълнение не на уговорените между тях трудови задължения, а за такива, които ще му бъдат възложени от юридическо лице в друга държава; и 2. дължи ли работодателят възнаграждение за труда, положен от шофьор – международни превози в разрез с нормативно установените времеви ограничения за почивка, като за извънреден труд. Релевиран е също така процесуалноправният въпрос за приложението на чл.161 ГПК в случаите, когато въпреки задължаването й от съда, страна по делото не представи документи, които се намират в държане на друго юридическо лице, ако неговият законен представител е такъв и на задължената страна.
Ответната по касация страна [фирма] оспорва жалбата и моли касационното обжалване да не бъде допуснато. Счита, че първият въпрос не обуславя решението, тъй като командироването не е било за изпълнение на различни, а на същите задължения като в трудовия договор. Вторият въпрос според ответника не е правен, а касае конкретиката по делото. По отношение на третия въпрос поддържа, че той няма значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за основателно.
Въззивният съд е приел, че ищецът е работил през исковия период в ответното дружество по трудово правоотношение, изпълнявал е длъжността „шофьор товарен автомобил (международни превози)”. Със заповед от 17.06.2013 г. работодателят му го е командировал за извършване на транспортни услуги в румънското дружество [фирма] и с товарни автомобили на това дружество ищецът изпълнявал международни автомобилни курсове. Получил е 17 680 евро служебни аванси, отчел е разходи за 11 120,74 евро и са му платени разходи за дневни командировъчни пари от 11 809,45 евро. Въззивният съд посочил, че липсват доказателства ответникът по делото да е заплащал на ищеца през исковия период командировъчни обезщетения, а единствено трудово възнаграждение. Не намерил и доказателства за положен извънреден труд, като посочил, че тахографските шайби, които биха установили колко време ищецът е изпълнявал задълженията си, не се намират у ответника, а в румънското дружество, като е без значение обстоятелството дали двете дружества се управляват от едно и също физическо лице. Съдът посочил, че щом ищецът е полагал труд без да спазва времето на законоустановена почивка, то това е негово противоправно поведение, от което не може да черпи права, включително да претендира заплащането на положения труд.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество основателни са възраженията на ответната по касация страна, че първият материалноправен въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът не е обсъждал допустимостта работникът да бъде командирован при чуждестранно юридическо лице в друга държава за изпълнение на различни задължения от тези, уговорени с трудовия договор. Той е приел, че командироването е за изпълнение на задълженията по трудовия договор, в какъвто смисъл са били и твърденията на страните по делото. Поради това поставеният въпрос за последиците от командироване за изпълнение на различни задължения е неотносим към правните изводи на въззивната инстанция и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Процесуалноправният въпрос обуславя решението, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като практиката по прилагането на разпоредбата на чл.161 ГПК е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. Такова значение обаче има материалноправният въпрос дължи ли работодателят възнаграждение за труда, положен от шофьор – международни превози в разрез с нормативно установените времеви ограничения за почивка, като за извънреден труд. Законодателството не съдържа изрично и ясно разрешение по него, нито има данни за установена съдебна практика. Въпросът обуславя въззивното решение, тъй като въззивният съд е мотивирал отхвърлянето на исковете с правен извод, че заплащане на труда, положен от извършващ международен превоз шофьор в нарушение на изискванията за задължителна почивка, не се дължи. Поради това по този въпрос са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 301 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 392/ 2014 г.
Жалбоподателят е освободен от задължението за внасяне на държавна такса на основание чл.83 ал.1 т.1 ГПК.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: