О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№792
София, 23.11. 2010 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и десета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Дария Проданова
Тотка Калчева
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 477 по описа за 2010 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „К. К. срещу Решение № 7 от 11.02.2010 год. по т.д.№ 462/2009 год. на Варненския апелативен съд в частта с която въззивният съд е приел за основателен предявеният от „М. иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 4443.67 лв., ведно със законната лихва, както и обективно съединен иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 243.73 лв., обезщетение за забавено плащане за периода 29.01.2008 – 09.06.2008 год., потвърждавайки осъдителното Решение № 183 от 08.05.2009 год. по т.д.№ 596/2008 год. на Варненския окръжен съд в тази част. Приел е за неоснователно направеното възражение за прихващане. В частите с които първоинстанционното решение частично е отменено и частично обезсилено, като необжалван, въззивният акт е влязъл в сила.
В депозиран по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор (наречен „възражение”) ответникът по касация „М. е изразил становище, че жалбата е неоснователна.
Варненският окръжен съд е бил сезиран от „М. с обективно съединени искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД; с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД; с правно основание чл.82 ЗЗД, произтичащи от неизпълнението на сключен на 25.08.2006 год. договор за изработка (подвид „строителство“) и анекс към него от 16.10.2007 год. по които „К. К. е имал качеството на възложител, а „М. – на изпълнител на строително-монтажни работи на обект в гр.Варна м.”Свети Н.”. Претенциите му произтичат от извършени, но неразплатени СМР, направени разходи за материали, които не са били вложени в строителството и е невъзможно да бъдат използвани, претендирани са пропуснати ползи. По реда на чл.103 ЗЗД „К. К. е направил възражение за прихващане – разходи за поправка на некачествено извършени от изпълнителя работи.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи основанието по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и В. по два материалноправни въпроса, както и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с поставени процесуалноправни въпроси.
Материалноправните въпроси за които се твърди, че са постановени в противоречие с практиката на ВКС са: 1./ „Развалянето, поради неизпълнение на договор не е пречка да се иска заплащане на неустойка”; 2./ „Задължението на поръчващия да приеме работата, да направи своевременно възражение, освобождаването на поръчващия от задължение за възражение за недостатъци при известни от изпълнителя недостатъци”. Позоваването е на 2 решения на 3-членни състави на ВС и ВКС и на решение на В..
Съдебният състав счита, че основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК в случая не е налице.
Съгласно ТР № 1/2010 год. на ОСГТК, основанието по т.1 е свързано със задължителната практика на ВС и ВКС – Постановления на Пленума и Тълкувателни решения, постановени при действието на З., както и на решения, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК-2007 по касационни жалби, постъпили при действието на този кодекс. Решенията на 3-членни състави, постановени при действието на ГПК (отм.) не съставляват задължителна практика, а решенията на В. са извън приложното поле на чл.280 ГПК. Освен това, единият от въпросите няма качеството на обуславящ, доколкото въззивният съд се е позовал на недоказаност на вземането за неустойка (включено във възражението за прихващане). Правно становище относно това при каква хипотеза би бил основателен иск по чл.92 ал.1 ЗЗД, съставът на ВнАС е изложил като допълнителен аргумент. В случая, становището на въззивния съд е обусловено от конкретните факти по спора и оттам – дължимостта на плащане на възнаграждение, разходи, пропуснати ползи и пр. Дори фактите да са неправилно установени или да са допуснати нарушения на чл.88 ал.1 ЗЗД или чл.264 ал.1 и ал.2 ЗЗД, това би могло да съставлява основание по чл.281 ГПК, но не и такова за допускане на факултативния касационен контрол.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК.
С т.1 на цитираното по-горе ТР № 1/2010 год. Общото събрание на двете колегии на ВКС е разяснило понятието „правен въпрос” по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Поставените от касатора въпроси (свързани с това основание) са по-скоро риторични, респ. съдържащи твърдение за процесуални нарушения или необоснованост: 1./ „Допустимо ли е съдът да се произнася „свръх-петитум”?; 2./ „Допустимо ли е при новото ГПК да се искат свидетели в закрито заседание извън срока за отговор и такива да бъдат допускани”?; 3./„Следва ли съдът да се съобразява с признание на факти?”; 4./ „Коя е причината за разваляне на договора?”. Настоящият съдебен състав не счита, че произнасянето по тези въпроси би допринесло за точното прилагане на закона и развитието на правото.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК „М. е поискал присъждането на разноски, но доказателства за извършването на такива не са представени, поради което не се присъждат.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 7 от 11.02.2010 год. по т.д.№ 462/2009 год. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.