2
2
Определение по т. д. № 3393/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 3393/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
София, 20.05.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 3393 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от ЗД [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 1087/05.06.2013 г. по в. гр. д. № 799/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7666/20.11.2012 г. по гр. д. № 13009/2011 г. на СГС, с което е уважен предявеният от Р. П. Т. против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпило на 26.03.2011 г. пътно транспортно произшествие, за разликата над уважената част 5500 лв. до претендирания уважен размер от 25500 лв., ведно с претенцията по чл. 86 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Въведено е оплакване за определяне на обезщетението за неимуществени вреди според ответника, като се поддържа, че спрямо застрахователните дружества е определян по-висок размер на парично обезщетение. Моли същото да бъде отменено за разликата от 20 000 лв., като се намали размера на присъденото обезщетение.
В касационната жалба са изложени и подробни съображения в подкрепа на становището, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено с настъпилия вредоносен резултат от пътно транспортното произшествие.
Касаторът е обосновал допустимост на касационното обжалване с няколко въпроса, които се свеждат до приложението на принципа на чл. 52 ЗЗД – как следва да се определя обезщетението, кога може да се приеме за доказан един факт с оглед приложимост на чл. 154 ГПК, за икономическата конюнктура в страната и критерия за справедливост и може ли при прилагане на едни и същи критерии да се определят различни и дори драстични по размер обезщетения. Поддържа се наличие на т. 1 на чл. 280 ГПК и се сочи нарушаване на постановките на ППВС № 4/68 и № 7/78, т. 9 и решение № 633/2010 г. четвърто г. о. и решение № 558/2010 г. на трето г. о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Р. П. Т. чрез процесуалния си пълномощник адв. М. И. в писмени бележки счита, че не са налице основания за допускане на обжалването, а по същество е заявено становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед нейната редовност – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да потвърди постановеното от СГС решение в обжалваната му осъдителна за разликата от 5500 лв. до 25 500 част Софийски апелативен съд е приел, че съобразно тежестта и характера на вредоносния резултат, претърпените болки и страдания и тяхната продължителност, както и трайните последици от травматичните увреждания – справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява присъденото обезщетение в размер на 25 500 лв.
Правните въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване са свързани с критериите при прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като се поддържа, че е налице противоречие с ППВС № 4/68 и 7/78 – т. 9. Макар неточно и общо формулирани, би могло да се приеме, че са от значение за изхода на спора, предвид оспорване от застрахователното дружество най-вече на размера на определеното обезщетение.
По отношение на тези въпроси обаче не е изпълнено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Цитираните решения на ВКС, макар и постановени по реда на чл. 290 ГПК, не разрешават сходни правни случаи, нито очертават конкретен размер /база/ на определено обезщетение за неимуществени вреди, тъй като при всеки деликт е налице специфика и различие, както във фактите, така и в конкретните вреди, които са настъпили.
Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция, макар и съставляващи отделно изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон по повод приложението на чл. 52 ЗЗД.
Тези доводи обаче са относими към твърдяната неправилност на решението и затова е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не би могло да се приеме, че поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице.
Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт, произтичат от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на законовата разпоредба на чл. 52 ЗЗД, разбира се при съобразяване и с факта, че законовата норма установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и отчитайки обстоятелството, че с Постановление № 4/1968 година Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба, и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем и са съобразени от решаващия съд. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че съдилищата са длъжни да се съобразяват с постановките на тълкувателните решения, но преценявайки и конкретните вреди – болки и страдания на пострадалите, които са били установени в рамките на съдебното производство, както и икономическата конюнктура в страната, която също е въведена като критерий според решение № 59/29.04.2010 г. на ВКС, ТК.
Дали размерите на обезщетенията се разминават драстично в отделните съдебни решения, действително ли е така, тъй като неправилно се прилага една и съща материалноправна норма, съотносима към претендиране на обезщетения по различни закони – З., ЗЗД, КТ и пр., не би могло да се преценява към настоящия етап, нито би могло да се отговори в рамките на съдебно решение по конкретен правен казус. Този въпрос би могло да се разреши чрез законодателни промени, основани на извършени преди това конкретни емпирични изследвания по делата, при прилагане на едни и същи параметри спрямо всеки един конкретен случай.
Изследването на общите критерии, дадени в ППВС и решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК, наред със специфичните за всеки конкретен спор факти, е гаранция, че чрез определеното от съда обезщетение ще се постигне целта на чл. 52 ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1087/05.06.2013 г. по гр. д. № 799/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: