3
определение по гр.д.№ 5520 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
София, 25.11.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр. д. № 5520 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. Г. срещу решение № 817 от 29.04.2014 г. по гр.д.№ 569 от 2014 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му, с което е отменено решение № 4593 от 28.11.2013 г. по гр.д.№ 18857 от 2012 г. на Пловдивския районен съд по допускане на делба и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от А. С. Г. против А. Д. Т. и С. К. Т. иск за делба на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор № 56784.520.186.1.6. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на изпълнителния директор на А., с предназначение жилище с площ от 95,56 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] заедно с принадлежащите му избено помещение № 53 с площ от 10 кв.м. и 3,64 % идеални части от общите части на сградата.
Пълномощникът на касаторката твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Счита, че въззивното решение противоречи на посочената от него задължителна и незадължителна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 872 от 13.02.2006 г. по гр.д.№ 259 от 2005 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр.д.№ 14 от 2006 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 140 от 17.03.2006 г. по гр.д.№ 797 от 2005 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 2831 от 29.10.1979 г. по гр.д.№ 1103 от 1979 г. на ВС, Първо г.о./ по следните правни въпроси: 1. При положение, че ищцата черпи права върху идеални части от делбения имот от наследяване, а ответниците- от прехвърлителна сделка за друга идеална част от имота, следва ли за уважаването на направено от ответниците възражение за придобиване по давност на притежаваната от ищцата идеална част от имота да се докаже, че твърдяната от ответниците промяна в намерението, с което са упражнявали фактическа власт върху процесния имот, е станала достояние на ищцата и 2. Кой носи доказателствената тежест да установи, че владее цялата вещ за себе си и че е променил намерението за своене на вещта- този, който твърди, че от държател на чуждата част се е превърнал във владелец или този, който оспорва това.
В писмен отговор от 20.08.2014 г. пълномощникът на ответниците по касационната жалба А. Д. Т. и С. К. Т. оспорва същата. Твърди, че постановеното въззивно решение е в съответствие с приетото в посоченото от касаторката Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС. Претендира за направените пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна /ищец по делото/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- въззивно решение по иск за делба на недвижим имот.
За да постанови решението си за отхвърляне на предявения иск за делба, въззивният съд е счел за основателно направеното от ответниците по иска А. Д. Т. и С. К. Т. възражение за придобиване на притежаваната от ищцата А. С. Г. по наследство от майка й Н. А. Д. 1/8 и.ч. от делбения имот по давност. Приел, е че за установяване на владението си върху тази идеална част от имота ответниците не е следвало да демонстрират пред ищцата намерението си за своене, тъй като са били владелци на имота не на основание наследяването, а на основание сделки: договор за покупко-продажба на Ѕ ид.ч. от имота от първоначалния му съсобственик С. Г. Д. и договори за продажба на наследството на Н. А. Д. от съпруга й С. Г. Д. и дъщерите й К. С. К. и Гени С. Р. в полза на ответниците. Съдът е счел, че в този конкретен случай е приложима презумпцията на чл.69 от Закона за собствеността, че до доказване на противното се предполага, че този, който държи имота, го държи за себе си, поради което в тежест на ищцата като невладеещ съсобственик било да докаже, че другите съсобственици /ответниците по делото/ са само държатели на нейните идеални части.
Така поставеното решение противоречи на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС по поставените от пълномощника на касаторката правни въпроси, които най-общо се свеждат до това дали в настоящия случай е приложима презумпцията на чл.69 от ЗС. В горепосоченото тълкувателно решение е прието, че когато съсобствеността върху един имот произтича от наследяване, какъвто е настоящия случай /наследяване от Н. Д./ ползващият имота сънаследник /а впоследствие и неговите общи или частни правоприемници/ е владелец на своята идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници. Поради това, за да установи владение върху целия имот, владеещият сънаследник /респективно неговите общи или частни правоприемници/ следва да демонстрира пред невладеещите сънаследници промяната на намерението си за своене на имота. Прието е още, че когато ползващият имота е установил фактическа власт върху него на основание сделка за прехвърляне на целия имот от лице, което не е собственик на имота или от съсобственик или сънаследник, който не е собственик на целия имот, преобретателят е владелец на имота на основание сделката, поради което не е нужно да демонстрира намерението си за своене на имота пред действителния собственик или съсобственик. Последното обаче не е приложимо към настоящия случай, при който ответниците са придобили по силата на сделки само 7/8 ид.ч. от процесния имот, а спорната 1/8 ид.ч., придобита от ищцата по наследство от майка й, не е била предмет на прехвърлителните сделки, поради което ответниците не са владелци на тази идеална част на основание тези сделки и за да установят владение върху тази идеална част от имота следва да демонстрират пред съсобственика промяната на намерението си за своене на целия имот. Като е приел обратното /че ответниците са установили владение върху целия имот на основание прехвърлителните сделки и поради това в случая е приложима презумпцията на чл.69 от ЗС/, въззивният съд е постановил решение в противоречие с горепосоченото тълкувателно решение.
Поради гореизложеното касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 817 от 29.04.2014 г. по гр.д.№ 569 от 2014 г. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната част.
ДАВА едноседмичен срок на касаторката да внесе по сметка на ВКС на РБ държавна такса за разглеждане на касационната й жалба в размер на 50 лв. /петдесет лева/ и да представи в деловодството на ВКС удостоверяващ това вносен документ.
УКАЗВА на същата, че в случай на невнасяне на таксата в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС- прекратено.
След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика- за прекратяване.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.