О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 485
София, 19.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1453/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2108 от 18.11.2013 г. по гр.д.№ 1416/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 4865 от 11.11.2009 г. по гр.д.№ 5006/2007 г. на Софийския градски съд, с което е уважен предявения от касатора срещу А. К. Г. иск по чл.254 ГПК (отм.) е постановено вместо него друго, с което е отхвърлен иска на касатора за признаване за установено, че дружеството не дължи сумата 70 000 лв., по запис на заповед от 20.09.2006 г. с падеж 11.04.2007 г., издаден от ответника А. Г. в качеството му на управител на [фирма], [населено място].
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса приложима ли е забраната на чл.38, ал.1 ЗЗД при сключване на търговска сделка между дружеството, представлявано от управителя и самия управител в качеството му на физическо лице.
Ответникът А. К. Г. оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Обжалваното решение е постановено при новото разглеждане на делото от въззивния съд, след отмяна по реда на касационното обжалване на предходния въззивен акт, като за да отхвърли иска по чл.254 ГПК (отм.), съдът се съобразил с дадените с решение № 23 от 03.04.2013 г. по т.д.№ 993/2011 г. указания на ВКС по приложението на закона и след изслушване на повторна съдебно-икономическа експертиза приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за заем, по който ответникът в качеството си физическо лице е предоставил заемни средства на дружеството, за което са оформени неоспорени от ищеца приходни касови ордери и макар и неосчетоводени, с оглед констатациите на вещото лице за редовно водени от него счетоводни книги е направен извод, че сумите по договора за заем, реално са предадени на дружеството, от което следвало, че е доказано релевираното в процеса каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения от ответника в качеството му на управител на ЮЛ запис на заповед за сумата 70 000 лв.
Релевираните с исковата молба твърдения за нищожност на сключения договор за заем поради факта, че ответникът не е можел да договаря сам със себе си са счетени за неоснователни, като съдът се позовал на разрешенията, дадени с Тълкувателно решение №3 /2013г. от 15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, според които нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД не намира приложение към органното представителство на търговски дружества. Изложено е, че последното не включва упълномощаване, а външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица е представителна функция – част от законовата компетентност на органите на ЮЛ и съответно не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение. В този смисъл управителят бил изразител на волята на самото ЮЛ, а то е субект, различен от физическото лице А. Г.. Въз основа на това е прието, че сумата по записа на заповед се дължи, тъй като с него е обезпечено валидно каузално правоотношение – посочения от ответника по отрицателния установителен иск договор за заем.
Настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.
Поставеният от касатора въпрос на материалното право е релевантен за изхода на делото, тъй като е обусловил решаващите изводи на съда. Освен че е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, доказано е и поддържаното селективно основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С цитираното в касационната жалба ТР № 3/15.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС е налице произнасяне по приложението на чл. 38 ЗЗД, но доколкото дадените с него задължителни за съдилищата разяснения са относими към по- различна от разглежданата хипотеза, приложимостта на този критерий за селекция не може да бъде отречена по аргумент от т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1400 лв. по сметка на ВКС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2108 от 18.11.2013 г. по гр.д.№ 1416/2013 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок, от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на сумата 1 400 лева/хиляда и четиристотин/ лв., като му се съобщи, че в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: