4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
С.,21.06.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1048/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 22.06.2010 г. по гр. д. № 771/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д въззивен състав в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 62 състав решение от 19.11.2009 г. по гр. д. № 44138/2009 г., касаторът е осъден да заплати на ЗД [фирма], [населено място] на основание чл. 213 КЗ сумата 1 937.74 лв. – застрахователно обезщетение за настъпило на 26.07.2007 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 18.09.2009 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 473.58 лв. – обезщетение за забава върху първата сума в размер на законната лихва за периода от 09.01.2008 г. до 18.09.2009 г.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и по-конкретно на Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължително застраховане на Комисията за финансов надзор, издадена на основание чл. 273, ал. 2 КЗ. Според касатора, съгласно изричното препращане в чл. 15, ал. 4 от същата наредба, определянето на застрахователното обезщетение следва да бъде съобразно Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС /приложения № 1 – 6 към нея/, според която максималната граница на обезщетението в случая е 2 459.11 лв., а не по средни пазарни цени, както е приел въззивният съд.
Като значим за конкретното дело в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът за приложимостта на Методиката за уреждане на претенции за вреди, причинени на МПС, към издадената от Комисията за финансов надзор Наредба № 24 от 08.03.2006 г. при уреждане на вземанията между застрахователя по имуществена застраховка и застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на лицето, причинило вредата. По отношение на този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 52 от 08.07.2001 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І т. о. не допринася за точното прилагане на закона и за решаването на аналогични дела според точния им смисъл.
Ответникът по касация – ЗД „Б. И.”, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявения от ЗД [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че при определяне на дължимото обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност” за вреди, причинени на МПС, следва да бъде взета предвид Наредба № 24 от 08.03.2006 г. на Комисията за финансов надзор, която регламентира изрично Методиката за уреждане на тези претенции по Приложение № 1 към чл. 15, ал. 4. При тълкуването, обаче, на чл. 4 от Методиката, решаващият състав е преценил, че същата предвижда само минималната долна граница за оценка на щетите в случаите, когато не са представени надлежни доказателства за извършен ремонт на моторното превозно средство в сервиз. И тъй като в настоящата хипотеза такива са представени – приети по делото и неоспорени фактура и калкулация, съдът е счел, че за изчисляване на обезщетението не се прилага Методиката, а се вземат предвид действително извършените от застрахователя разходи, отразени във фактурата, които, съобразно заключението на авто-техническата експертиза, не надвишават определената в чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ горна граница на дължимото обезщетение – стойността на действително причинените вреди /сумата, необходима по пазарни цени за отстраняване на повредите/.
Настоящият състав счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като, макар да е значим за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставения от касатора въпрос не са осъществени допълнителните изисквания, с които се свързва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният във въззивното решение правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на поставения от касатора въпрос посочените предпоставки не са осъществени. По същия вече е налице произнасяне от страна на Върховен касационен съд именно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на І т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че: При определяне на обезщетението по чл. 226 КЗ, прилагането на Методиката за уреждане на претенции за обезщетение за вреди по чл. 4 на Приложение № 1 към чл. 15, ал. 4 от Наредба 24 от 08.03.2006 г. на Комисията за финансов надзор не е задължително; Определеното въз основа на заключение на вещо лице застрахователно обезщетение може да надвишава минималната долна граница по чл. 4 на Приложение № 1, когато не са представени фактури за извършен ремонт на МПС в сервиз, а размерът на обезщетението е бил определен от застрахователя в съответствие с Наредба № 24 от 08.03.2006 г. на КФН. Настоящият състав споделя изцяло разрешенията на релевантния за спора въпрос, дадени в посочената практика /с която обжалваното решение е в пълно съответствие/ и намира, че със същата е постигната целта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – съдържанието на разпоредбата на чл. 273, ал. 2 КЗ е изяснено, което позволява точното й прилагане. Ето защо, не е налице необходимост от ново произнасяне на Върховен касационен съд по този въпрос на посоченото основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 22.06.2010 г. по гр. д. № 771/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: