7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София,02.06.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3653/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Роза Б. Й., лично и като майка и законен представител на Фиданка А. М., М. А. М., действащ лично и със съгласието на своята майка Роза Б. Й., Фиданка М. П. и Н. С. А. всички чрез пълномощника им адвокат П. К., срещу решение № 620 от 01.04.2013 г. по гр. д. № 4073/2012г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-14 състав решение № 5509 от 25.07.2012 г. по гр. д. № 2702/2011 г. в частта за отхвърляне на предявените от посочените лица искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ срещу Застрахователно акционерно дружество „А.”, [населено място].
Касаторите поддържат, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевират оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите са занижени, не съответстват на претърпените болки и страдания и при определянето им не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства, в т. ч. и конкретните обществено-икономически условия и лимитите на отговорност на застрахователите. Изразяват несъгласие и с извода на съда за съпричиняване на вредите от страна на ищците Роза Б. Й., Фиданка А. М., М. А. М. и Н. С. А., респ. че съпричиняването е в равна степен с това на виновния за произшествието водач, като считат този извод за противоречащ на събраните по делото доказателства. В касационната жалба са изложени подробни аргументи и срещу частта от решението, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника [фирма], [населено място] разноски, като считат същите за недължими на основание чл. 83 ,ал. 1, т. 4 и чл. 84 ГПК. Поддържа се оплакване и за това, че върху определения адвокатски хонорар не е начислен ДДС.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Като значими за конкретното делото са поставени въпросите: „1. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ; 2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени; 3. За прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при отчитане съпричиняване от пострадалите, без да са налице законови предпоставки за отчитане на такова; 4. Неправилно приета равна степен на съпричиняване от пострадалите; 5. При липса на доказателства за направени разноски (юрисконсултско възнаграждение) могат ли да се присъждат такива; 6. При наличие на предпоставките на чл. 78, ал. 6 и/или чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, може ли при частично уважаване на иска, ищците да бъдат осъждани за разноски на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, не се ли нарушава разпоредбата на чл. 6 при такова осъждане; 7. Трябва ли да се начислява ДДС при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ”.
По отношение на всички въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД се поддържа също основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в подкрепа на което са представени първоинстанционни и въззивни актове, които не съдържат данни да са влезли в сила.
Ответникът – Застрахователно акционерно дружество „А.”, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 11.07.2013 г.
Ответникът – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С въззивния акт, в обжалваната негова част, след отмяна на първоинстанционното решение по отношение на ответника [фирма], [населено място], предявените от Роза Б. Й., лично и като майка и законен представител на Фиданка А. М., М. А. М., действащ лично и със съгласието на своята майка Роза Б. Й., Фиданка М. П. и Н. С. А. искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ са уважени срещу ответника [фирма], по отношение на когото решаващият състав е приел за осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността му за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 18.08.2008 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач А. М. А.. Изводът за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е направен въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Решаващият състав е споделил изцяло приетото в първоинстанционния акт както по отношение размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди, така и по отношение обема на съпричиняване на вредите /50%/ от страна на ищците Роза Б. Й., Фиданка А. М., М. А. М. и Н. С. А., изразяващо се в това, че в нарушение на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП са пътували на задната седалка без поставени обезопасителни колани, както и че в нарушение на забраната по чл. 133, ал. 1 ЗДвП пътниците в тази част на колата са били в повече от разрешения брой, което също е допринесло за настъпване на уврежданията, тъй като е възпрепятствало използването на коланите. Изводът за съпричиняване поради неизползване на предпазните колани е изграден въз основа на заключението на изслушаната по делото комплексна автотехническа и медицинска експертиза, в каквато насока са и показанията на виновния водач А. М. А..
Отчитайки вида, броя и тежестта на получените от всеки от ищците травми, продължителността на лечението и оздравителния период, както и последиците от уврежданията, въззивният съд е преценил, че справедлив размер на обезщетенията към датата на настъпване на вредите са съответно: сумата 20 000 лв. – за всеки от ищците Роза Б. Й., Фиданка А. М. и Н. С. А.; сумата 60 000 лв. – за ищцата Фиданка М. П. и сумата 80 000 лв. – за ищеца М. А. М., а не претендираните от тях размери. Поради приетото съпричиняване от страна на ищците Роза Б. Й., Фиданка А. М., М. А. М. и Н. С. А., обезщетенията на същите са присъдени в размер на половината от тези суми.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди от получените от ищците при произшествието травматични увреждания е решен в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си правораздавателна компетентност, е взел предвид всички онези обстоятелства, които е счел за значими за случая, съобразявайки и момента на настъпване на вредите, с оглед конкретните обществено-икономически условия в страната, в т. ч. и лимитите на застрахователните покрития. Що се отнася до правилността на тази преценка, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради наличието на задължителна съдебна практика – както цитираното постановление, така и множество решения на ВКС, постановени по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК /2007 г./, не може да се счете за осъществено поддържаното по въпроса за приложимостта на чл. 52 ЗЗД основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посоченото основание е и недоказано, тъй като представените в негова подкрепа съдебни решения /решение от 05.12.2012 г. по гр. д. № 3632/2011 г. на СГС, І-1 състав; решение от 28.03.2011 г. по гр. д. № 3563/2010 г. на СГС, І-10 състав; решение от 03.05.2012 г. по гр. д. № 6096/2011 г. на СГС, І-10 състав и решение от 04.01.2010 г. по гр. д. № 2471/2008 г. на САС / не са влезли в сила и поради това не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г.
Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК отсъстват и по отношение на въпроса, свързан с приложимостта на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищците Роза Б. Й., Фиданка А. М. и Н. С. А., въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното пътно-транспортно произшествие, както и безспорния факт на превишаване допустимия брой пътници на задната седалка на автомобила, обуславящо съответно невъзможността за изпълнение на задължението за поставяне на предпазни колани, като именно в съответствие с формираната задължителна съдебна практика /решения по чл. 290 ГПК, едно от които е и цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ е извършена преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е допринесло за настъпването на вредите. Следователно, изводът за съпричиняване и приетият негов обем е обусловен изцяло от възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и от обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което и в съответствие с указанията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение същият е относим към основанията за касационния контрол, а не към основанията за допускането му.
Липсва основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса – дали при частично отхвърляне на исковете е възможно ищците, които са освободени от такси и разноски на основание чл.83, ал.1 ГПК, да бъдат осъждани да заплатят разноски по чл.78, ал.3 ГПК на ответника. На поставения въпрос е даден отговор с постановеното по реда на чл.290 ГПК и имащо характер на задължителна съдебна практика решение № 148/19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., съобразно който: Отговорността за разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК /съответен на чл. 64, ал. 2 ГПК-отм./ е законова последица от признатата с решението неоснователност на исковата претенция, за защита срещу която ответникът е извършил разноски; Задължението за заплащане на разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК не е тъждествено със задължението за заплащане на разноски за водене на делото /напр. за експертизи, за свидетели, за оглед/, които страната трябва да покрие и от които може да бъде освободена при предпоставките на чл. 83, ал. 2, респ. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК; Освобождаването от разноски за водене на делото на основанията по чл. 83 ГПК е ирелевантно за отговорността по чл. 78, ал. 3 ГПК и не освобождава ищеца от задължението да възмезди ответника за разноските, направени по повод на неоснователно предявения и отхвърлен /изцяло или частично/ иск. В този смисъл е и решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г., постановено по реда на чл.290 ГПК от настоящия състав на ВКС. Доколкото въззивното решение не е в отклонение от цитираната практика, същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол по така поставения въпрос.
Поради това, че нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, предвиждаща, че в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, без да поставя изискване такова да е платено предварително, е напълно ясна и не се нуждае от тълкуване с оглед разкриване на точния й смисъл, а и предвид съществуващата богата и непротиворечива съдебна практика по приложението на посочената разпоредба, не може да се счете, че е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпроса, свързан с присъждането на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника.
Що се отнася до въпроса – трябва ли да се начислява ДДС при присъждане на възнаграждение, същият не е обуславящ изхода на делото, което е достатъчно за недопускане касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на релевираното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Видно от въззивната жалба на ищците, неуважаването на молбата на техния процесуален пълномощник за начисляване на ДДС върху адвокатското му възнаграждение, присъдено по реда на чл. 38 ЗА, този въпрос не е предмет на същата и поради това във въззивния акт липсва произнасяне по него, нито такова е било дължимо.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Поради липса на искане от страна на ответника Застрахователно акционерно дружество „А.”, [населено място] съдът не се произнася по дължимостта на разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 620 от 01.04.2013 г. по гр. д. № 4073/2012г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: