4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 714
София,09.10.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1093/2011г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на „А. И.”, [населено място] и И. К. С. от [населено място] против решение № 483 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 979/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-14 състав решение № 3998 от 28.07.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г., е уважен предявеният от В. А. Ч. от [населено място] срещу двамата касатори положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 50 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 14.12.2006 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума за периода от 29.10.2008 г. до 24.02.2009 г. в размер на 2 450.89 лв.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в закона /чл. 281, т. 3 ГПК/ основания. Твърдят, че при преценката относно дължимостта на процесната сума решаващият състав се е отклонил от установената съдебна практика, като е счел за достатъчна формалната редовност на записа на заповед и не е изследвал съществуването на каузални правоотношения между страните като основание за поемане на задължението по него. Несъгласие е изразено и с извода на съда, че представеното по делото споразумение от 11.08.2009 г. доказва предаването на сумата по записа на заповед в полза на ответника И. С. и че същото представлява признание за дължимостта на сумата. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за необсъждането на направеното от него възражение за липса на валиден авал от страна на търговското дружество по съображения, че е представлявано от лице, което не е надлежно упълномощено.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въззивното решение съдържа произнасяне по съществения материалноправен въпрос за предмета и обсега на доказване на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, І т. о., както и с две определения по чл. 288 ГПК и решение № 229 от 28.02.2003 г. по гр. д. № 899/2000 г.
Ответникът по касация – В. А. Ч. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 29.08.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 50 000 лв. по заповед за незабавно изпълнение от 25.11.2008 г., издадена по ч. гр. д. № 33534/2008 г. на Софийски районен съд, по реда на чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на запис на заповед от 14.12.2006 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на В. А. Ч. от [населено място] срещу И. К. С. от [населено място] – издател на записа на заповед и „А. И.”, [населено място] – авалист по същия. Този извод е мотивиран със съответствието на записа на заповед с императивните изисквания на закона относно неговата редовност от външна страна и с изричното признание на ответниците за дължимост на сумата по процесния запис на заповед, съдържащо се в подписаното между тях и ищеца В. Ч. споразумение от 11.08.2009 г. С оглед на това, решаващият състав е приел, че конкретното менителнично задължение е поето за гарантиране на съществуващ дълг на ответника-физическо лице, като е счел за ирелевантно, дали сумата е получена като паричен заем, както твърди ищецът, или като временно предоставени му оборотни парични средства във връзка със СМР, изпълнявани от ответното търговско дружество, в какъвто смисъл са твърденията на двамата ответници.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Преди всичко, следва да се отбележи като несъответстващо на изложените в обжалвания акт мотиви твърдението на касаторите, че въззивният съд е приел дължимост на сумата по процесния запис на заповед без да изследва наличието на каузални отношения между страните. Действително, решаващият състав е посочил, че редовният от външна страна менителничен ефект, сам по себе си, е достатъчен, за да се приеме, че отразената в него сума е дължима, тъй като законът не изисква доказване на основание за поемане на задължението. Същевременно обаче, доколкото самите страни са въвели твърдения за наличие на облигационни отношения между тях, съответно – ищецът е твърдял наличие на договор за заем с ответника И. С., а ответниците – получаване на оборотни средства във връзка с извършвани от търговското дружество строителни работи в полза на друго търговско дружество, в което ищецът е съдружник, въззивният съд е направил преценка и относно съществуването на така твърдяните каузални правоотношения, като въз основа на представеното споразумение от 11.08.2009 г. е приел, че такива действително съществуват и че процесната сума е дължима. С оглед на това, не може да се счете, че поставеният от касаторите материалноправен въпрос се явява обуславящ изхода на правния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен и в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от изложеното, настоящият състав намира, че не е налице и поддържаното по отношение на този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Именно поради това, че в обжалвания акт е обсъдено наличието на каузални отношения между страните във връзка с процесната сума, не може да се счете, че въззивният съд се е отклонил от цитираната от касаторите задължителна съдебна практика – постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, І т. о., според която за успешното провеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът-заявител в заповедното производство, при направено възражение от длъжника за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед, не е достатъчна само проверката за редовност на менителницата от външна страна, но и ищецът следва да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответникът – погасяването му. Що се отнася до правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд в резултат на обсъждането на събраните по делото доказателства и преди всичко на споразумението от 11.08.2009 г., същата касае правилността на обжалваното решение и не може да бъде преценявана в производството по допускане на касационния контрол, в какъвто смисъл са и указанията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение.
Поради наличието на задължителна съдебна практика по поставения от касатора въпрос /множество решения по чл. 290 ГПК на ВКС, Търговска колегия, едно от които е посоченото от касаторите/, не следва да бъде съобразявано представеното решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. Ирелевантни за допускането на касационното обжалване са и определенията по чл. 288 ГПК, тъй като същите не представляват задължителна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 483 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 979/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: