О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
София, 17.06. 2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 4029/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 20.05.2013 г. по т. д. № 11446/2012 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-В състав, с което, след отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 64 състав решение № ІІ-64-120 от 03.05.2012 г. по гр. д. № 27893/2011 г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 18 940.67 лв. – платена без основание електроенергия за периода от 16.04.2010 г. до 14.07.2010 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липса или неправилна оценка на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Счита, че решаващият състав неоснователно е отказал да съобрази сключените между страните три споразумителни протоколи от 17.08.2011 г., съдържащи изрично признание на ищеца за дължимостта на сумите по тях, съгласие с извършената проверка и корекция на сметките за потребена електроенергия, както и желание да заплати същите.
Именно с въпроса „Може ли да бъде прието за основателно оспорването на дължимостта на дълг, за който в извънсъдебна спогодба/споразумение е признато от длъжника, че е дължима” е обосновано и допускането на касационния контрол. По отношение на същия се поддържа, че е решаван противоречиво от съдилищата, като в подкрепа на това твърдение са приложени множество първоинстанционни и въззивни решения, за които липсват данни да са влезли в сила.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 21.10.2013 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени решението на Софийски районен съд и да уважи предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че претендираната сума 18 940.67 лева, представляваща сбор от сумите 6 728.78 лв., 4 978.86 лв. и 7 233.03 лв., които са начислени служебно от ответното по иска дружество с три констативни протокола от 14.07.2010 г., е платена без правно основание. Решаващият състав е счел, че ангажираните от ответника доказателства не установяват обстоятелствата, от които произтича процесното вземане. Поради това, че констативните протоколи не са съставени от длъжностни лица с възложена от закона удостоверителна компетентност, същите са преценени като частни свидетелстващи документи и с оглед оспорването верността на констатациите по тях от страна на потребителя и предвид неподписването им от него, съдебният състав е посочил, че те не се ползват с материална доказателствена сила, а следва да бъдат обсъдени в съвкупност с останалите доказателства по делото. Доколкото удостоверените в тези протоколи факти за манипулиране на средствата за търговско измерване и неотчитане на преминалото през тях количество електроенергия се подкрепят единствено от показанията на свидетеля В. – служител в ответното дружество, които следва да бъдат преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК поради евентуалната му заинтересованост, е направен извод за недоказаност истинността на същите. Като основание за некредитирането на констативните протоколи е посочено и обстоятелството, че не са представени доказателства изготвилите ги лица да са упълномощени от Министъра на енергетиката или от Председателя на ДКЕВР да извършват контролни проверки.
Съдът е мотивирал недължимостта на исковата сума и с нищожността на клаузата на чл. 25 от Общите условия на договорите за продажба на електроенергия на ответника на основание чл. 146, ал. 1 З. и чл. 26 ЗЗД, предвиждаща право на доставчика за едностранна корекция на сметките на потребителите, а също и с липсата на законово основание за такава корекция, като се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС. Поради това и с оглед събраните доказателства, е направил извод, че извънсъдебното признание на ищеца, обективирано в споразумителните протоколи, не е основание да се приеме дължимост на исковата сума.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от касатора въпрос не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обсъждането на определени доказателства или факти и съобразяването им като относими или не към правния спор, респ. изводът за значението им за същия е въпрос, който касае правилността на атакуваното решение. Именно поради това, извършената от въззивния съд, в рамките на изключителната му правораздавателна компетентност, преценка на подписаните от страните споразумителни протоколи и на съдържащото се в тях признание от ищеца за дължимостта на претендираната сума не може да бъде предмет на проверка в производството по допускане на касационния контрол. Отделно от това, такъв не би могъл да бъде допуснат и поради недоказаност на единственото поддържано от касатора основание. Доколкото нито един от представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове не съдържа данни да е влязъл в сила, същите не представляват „практика на съдилищата” съгласно разясненията по т. 3 от цитираното тълкувателно решение и не доказват релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника направените по настоящото дело разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 500 лв., чието заплащане в брой е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 0379989 от 18.10.2013 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 20.05.2013 г. по т. д. № 11446/2012 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-В състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], [улица] направените по делото разноски в размер на сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: