О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
София, 06.07.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 166/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А” А. , гр. К. срещу решение № 1* от 26.10.2009 г. по в. гр. д. № 2281/2009 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отменено постановеното от Карловски районен съд решение № 280 от 20.07.2009г. по гр. д. № 451/2008 г. и е уважен предявеният от “А” ООД, гр. К. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 9 874.73 лв. – неустойка по чл. 10 от договор за физическа охрана от 25.04.2003 г.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск доколкото е присъдил неустойка за период, различен от посочения в исковата молба. При условията на евентуалност се твърди неправилност на обжалвания акт поради необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяната му и за отхвърляне на предявения иск изцяло. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на присъдената неустойка за забавено плащане на месечните възнаграждения по процесния договор, като обратното становище е аргументирано с твърдението, че договорът е бил прекратен още на 25.08.2004 г. с изтичането на едногодишния срок, с който същият е продължен по реда на чл. 13. По този начин е обоснована и неотносимостта на сключения по-късно между страните анекс от 14.02.2005 г. Касаторът релевира и довод за недоказаност на приетия от съда за дължим размер на възнаграждението по процесния договор и съответно на определената въз основа на него неустойка, като се позовава на липсата на изрично съгласие между страните за промяна в размера на уговореното в анекса възнаграждение, изразено в писмена форма, която според него е изискуема по силата на чл. 2, ал. 2 от Закона за частната охранителна дейност /ЗЧОД/.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Като значим за делото е посочен материално-правният въпрос: дали въведената в чл. 2, ал. 2 от ЗЧОД писмена форма е условие за действителността на договора за охрана и допустимо ли е размерът на дължимото възнаграждение да бъде променен без изрично писмено съгласие на страните. В подкрепа на твърдението за противоречие в практиката по този въпрос касаторът е представил решение № 1* от 18.11.2009 г. по гр. д. № 2147/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по касация – “А” А. , гр. К. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение, както и че депозираната срещу него жалба е неоснователна. Съображения в подкрепа на заявеното становище са развити в писмен отговор от 17.02.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени решението на Карловски районен съд по отношение на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за забавено плащане на възнаграждението по сключения между страните договор за физическа охрана от 25.04.2003 г. и да уважи претенцията за част от заявените с исковата молба периоди, въззивният съд е приел за доказано, че породеното от този договор облигационно правоотоншение е съществувало до датата 07.03.2008 г., когато същото е прекратено поради отказа на възложителя да допусне служителите на дружеството-изпълнител на обекта. Като неоснователен решаващият състав е преценил довода на ответника по иска “А” А. , гр. К., че към датата на издаване на процесните фактури сключеният между страните договор за физическа охрана вече е бил прекратен и че прекратяването е настъпило на 25.08.2003 г., когато е изтекъл едногодишният срок по чл. 13 от същия, предвиждащ възможност за автоматичното му продължаване след уговорения краен срок /25.08.2003 г./ за още една година. Облигационната обвързаност между страните до датата 07.03.2008 г. е аргументирана с изричната клауза на чл. 13 от процесния договор, с подписания по-късно анекс към него от 14.02.2005 г. и с факта на изпълнението му от двете страни. Не е споделено становището на дружеството-възложител, че размерът на дължимото по договора възнаграждение за част от исковия период, т. е. от м. април 2007 г. до м. февруари 2008 г., е този, уговорен в анекса от 14.02.2005 г. – 2080 лв. месечно без ДДС /2 496 лв. с ДДС/, а не действително фактурираният и изплащан от него размер 2 808 лв. с ДДС, за който няма изрична писмена уговорка между страните. В тази насока решаващият състав е счел за неприложима нормата на чл. 293, ал. 6 ЗЗД, тъй като изискването за писмена форма в чл. 2, ал. 2 от ЗЧОД касае правоотношението между страните с цел установяване извършването на дейност под лицензионен режим, която се контролира от държавата, не но и предоставените на договорната свобода на страните въпроси относно цената на услугата, която цена не се контролира от държавата. С оглед на това и като е обсъдил детайлно изискуемостта на възнаграждението за всеки месец от исковия период и датата на плащането му, Пловдивски окръжен съд е приел, че за част от този период е налице забава, за която се дължи и уговорената в чл. 10 от договора неустойка. По отношение основното възражение за недължимост на неустойката – поради нищожност на клаузата на чл. 10 от договора, мотивирана с противоречието й с добрите нрави предвид прекомерния размер на неустойката, въззивната инстанция е приела същото за неоснователно по подробно изложени съображения и позоваване на конкретна практика на Върховен касационен съд.важено е единствено направеното от ответника по иска възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. “б” ЗЗД за неустойката, дължима за периода до 22.10.2005 г., т. е. за периода, предшестващ тригодишния период преди завеждане на исковата молба.
С оглед твърденията на касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Поставеният материалноправен въпрос безспорно е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като обуславя частичното уважаване на иска. По отношение на него, обаче, не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представеното въззивно решение, постановено от Пловдивски окръжен съд, не може да бъде преценявано във връзка с твърдението за противоречиво решаване на този въпрос, тъй като липсват данни да е влязло в сила. С оглед на това и при съобразяване на задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че не е доказано противоречие в съдебната практика.
Не е налице и вероятна недопустимост на обжалвания акт, която би обосновала допускане на касационното обжалване, с оглед разясненията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение. Оплакването за недопустимост на решението е аргументирано с твърдението, че неустойката е присъдена не от посочените в исковата молба дати, а от приетите от съда дати на настъпване на забавата, без да е направено изрично искане от ищеца, респ. да е допуснато изменение на иска. Несъмнено, диспозитивното начало на гражданския процес налага произнасяне на съда в рамките на заявения от ищеца период, като нарушаването му има за последица недопустимост на решението. В случая, обаче, този принцип не е нарушен, тъй като съдът е присъдил вземането за неустойка от по-късни от посочените от ищеца начални дати на забавата, т. е. присъдено е за период, който е част от исковия период.
Поради изложените съображения касационното обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение по в. гр. д. № 2281/2009 г. не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1* от 26.10.2009 г. по в. гр. д. № 2281/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: