6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 650
София, 07.10.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1000/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община] срещу решение № 341 от 13.07.2012 г. по т. д. № 627/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 13 от 28.03.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на Смолянски окръжен съд, допълнено и поправено съответно с решение № 65 от 01.08.2011 г. и решение № 82 от 26.03.2012 г. по същото дело, е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 200 лв., като част от сумата 115 500 лв. – неустойка за забавено изпълнение на договор за възлагане на строителство от 02.04.2007 г., претендирана за периода от 30.11.2007 г. до 20.12.2008 г.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Счита, че изводът за неоснователност на претенцията за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на процесния договор за възлагане на строителство е резултат от тълкуването на клаузите на същия в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД и при игнориране на изрично прокламираната от страните воля относно третия етап на строителството – напълно завършване на сградата и въвеждането й в експлоатация на 30.11.2007 г. Освен това, според касатора, в нарушение на чл. 85 ЗЗД решаващият състав е приел за основателно възражението на ответника, че неспазването на договорените срокове не е по негова вина, без да съобрази, че договорът за строителство между него и другият възложител [фирма], по чиято инициатива е извършена промяна в инвестиционния проект, довела до забавяне на строителството, е сключен след като срокът за завършване на обекта вече е бил изтекъл, както и че споразумителният протокол от 27.12.2007 г. за удължаване на срока за въвеждане на цялата сграда в експлоатация също е подписан след изтичане на първоначално уговорения срок 30.11.2007 г. и то без знанието и съгласието на ищеца [фирма]. В касационната жалба са изложени оплаквания и за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът не е обсъдил всички релевантни за спора факти, както и че е тълкувал клаузите на процесния договор относно сроковете за изпълнението на отделните етапи на строителството, без ответникът да е оспорил своевременно смисъла и съдържанието на същите.
Като значими за делото въпроси, обосноваващи допускане на касационното обжалване, касаторът е посочил въпросите: 1. Следва ли при тълкуване на договорите да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; 2. Допустимо ли е да се тълкуват ясни и недвусмислени договорни клаузи и чрез тълкуване да се подмени изрично изразената в договора воля на страните; 3. Обвързва ли съгласието за продължаване на срока за изпълнение на договора, постигнато между изпълнителя и част от възложителите на отделни обекти в сградата и онзи възложител, който не е дал съгласие за продължаване на срока и е държал на изпълнението по одобрения, приет от всички първоначален проект; 4. Дали за дата на завършване на строителството, с оглед актовете, съставяни по време на строителството, следва да се приеме датата на подписването на акт обр. 15 (частен документ, с който се извършва предаване на обекта от строителя на възложителя), датата на акт обр. 16 (който съдържа необходимите условия за въвеждане в експлоатация на сградата) или удостоверението/разрешението за ползване; 5. Каква е целта на договор за възлагане на строителство на обособен обект, в който срокът е свързан с напълно завършване на сградата и въвеждането й в експлоатация.
По отношение на първите два въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (задължителна и казуална), съответно: по първия въпрос – с решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV г.о.; решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ІV г. о.; решение № 318 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 182/2010 г. на ІV г. о. и решение № 347 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ІV г. о., а по втория въпрос – с решение № 451 от 19.01.2004 г. по гр. д. № 162/2003 г. на І г. о.; решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ІІ г. о.; решение № 81 от 07.07.2009 г. по гр. д. № 671/2008 г. на І г. о. и решение № 10 от 07.09.2010 г. по гр. д. №[ЕИК] г. на ІІ г. о.
По отношение на третия въпрос, свързан с приложението на чл. 21, ал. 1 ЗЗД, е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че същият е от значение точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да са изложени конкретни аргументи в тази насока.
По отношение на последните два въпроса се поддържа, че са „от значение не само във връзка с трайно установената практика, но и за развитието на правоприлагането”, с аргумента, че възприетото от въззивния съд становище „е крайно неприемливо, в разрез с цялото законодателство в областта на капиталното строителство и ако такова разрешение се възприеме, това би подронило до основи и без това крехко крепящата се законност в тази област”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от [фирма], [населено място], [община] срещу [фирма], [населено място] частичен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 200 лв., въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките за присъждане на претендираната неустойка за забавено изпълнение на сключения между страните договор за строителство от 02.04.2007 г. След тълкуване на клаузите на раздел І, чл. 2, раздел ІV, чл. 11 и раздел VІІІ, чл. 20 от процесния договор по правилата на чл. 20 ЗЗД, решаващият състав е приел, че действителната воля на страните е била да обвържат предвидения в раздел ІІ, чл. 3, т. 3 срок 30.11.2007 г. единствено с фактическото завършване на обекта на търговското дружество-ищец, представляващо офис, а не с предаването на цялата сграда и въвеждането й в експлоатация, което се извършва при условията на чл. 176 ЗУТ със съставяне на Констативен акт обр. 15 и Протокол обр. 16, съставянето на които зависи от волята на всички участници в строителството, в т. ч. и от ищеца като възложител. С оглед на това и поради безспорно установения от заключението на техническата експертиза факт, че в уговорения от страните срок 30.11.2007 г. обектът на ищеца /офис/ е бил изпълнен в предвидената в раздел І, чл. 2 степен на завършеност, е направен извод, че не е налице забава на строителя и липсва основание за ангажиране на отговорността му за заплащане на неустойката по чл. 20 от договора.
Отделно от това, съдебният състав е преценил като основателно и направеното от ответника възражение, че липсва виновно неизпълнение на поетите от него задължения. Изразено е разбирането, че при множество възложители и участници в строителството на сградата, за да възникне основание за отговорност на строителя за неспазване на срока за нейното завършване и за забавено изпълнение на договора за строителство, следва длъжниковото неизпълнение да е последица единствено от неговото виновно поведение. Докато в случая причините за забавеното строителство са резултат от действията и на други лица и по-конкретно – основната причина за забавяне срока на строителството на цялата сграда е одобрена по надлежния ред промяна в инвестиционния проект, заявена от друг възложител – [фирма], придобил правото на строеж върху два от етажите в сградата в хода на строителството.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като общо основание за допускане на касационния контрол произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато въпросът е обусловил правните изводи по предмета на спора, от значение е за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от касатора въпроси не отговарят на посочените изисквания. Макар да са важни за спора, въпросите, свързани с тълкуването на процесния договор за строителство, не могат да бъдат преценени като значими по смисъла, разяснен по-горе, тъй като те не са единствено обуславящи изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е преценил предявения иск за неоснователен на две самостоятелни основания. Освен поради направения в резултат на тълкуването на договора извод за съдържанието на уговорките относно обема на дължимото от строителя изпълнение, неоснователността на претенцията за неустойка е аргументирана и с липсата на вина от страна на ответника-строител за забавата при завършване на строителството. Следователно, дори и при различни изводи от тълкуването на договора, изходът на делото – не би бил променен поради приетата от съда липса на виновно поведение от страна на ответника-изпълнител. Доколкото обаче в тази връзка липсва поставен от касатора конкретен въпрос, оплакването му за необоснованост и незаконосъобразност на посочения извод би могло да бъде преценявано единствено във връзка основанията за неправилност на обжалваното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), но не и с основанията за допускането му до касационен контрол (чл. 280 ГПК).
Отделно от това, не може да се счете, че въпросите, свързани с тълкуването на договора, са решени в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. и такава, постановена по реда на чл. 290 ГПК и имаща задължителен характер. Изводите, до които е достигнал решаващият състав за постигнатите от страните уговорки, са резултат от обсъждането на едно от събраните по делото доказателства (процесния договор), поради което същите са относими към правилността на постановения от него акт и подлежат на проверка само при вече допуснато касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
Поради отсъствие на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК касационният контрол не може да бъде допуснат и по останалите заявени въпроси. По отношение на въпроса за обвързаността на ищеца от споразумението за продължаване срока на договора, сключено между ответника-изпълнител и другите възложители, следва да се отбележи, че въззивният акт не съдържа извод, различен от твърдяния като правилен от самия касатор. Решаващият състав не е приел, че споразумението от 27.12.2007 г. обвързва дружеството-ищец. Напротив, посочил е ясно, че този документ не е подписан от представител на ищеца и че даването на изрично съгласие от всички възложители и участници в строителството е било необходимо за извършените в хода му промени. Съдът обаче не е обосновал правните си изводи с посоченото доказателство, а е преценил като съществен единствено фактът, че причините за забавеното строителство са резултат не само от поведението на длъжника, но и от действията на други лица-участници в строителството. Ето защо, така поставеният въпрос не се явява релевантен за изхода на делото.
По същите съображения, не може да бъде определен като значим и въпросът за момента, в който строителството се счита завършено – датата на съставяне на акт обр. 15, датата на акт обр. 16 или удостоверението/разрешението за ползване. Както беше посочено, двете самостоятелни основания за отхвърляне на предявения иск са липса на забава, с оглед съдържанието на постигнатите между страните уговорки в процесния договор, както и липса на изключителна вина на ответника-изпълнител. Или, моментът на завършване на строителството, с оглед актовете, съставяни по време на строителството, е без значение за изхода на спора.
Напълно ирелевантен се явява и последният въпрос за това, каква е целта на сключения между страните договор. Доколкото този въпрос изобщо не е бил поставен от страните, въззивният съд не се е произнесъл по него, нито е бил длъжен да направи това.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 341 от 13.07.2012 г. по т. д. № 627/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: