О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
София, 16.04.2020 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 165 по описа за 2020 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Национален исторически музей, чрез адвокат К. К. Б., срещу въззивно решение № 6377/05.09.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8381/2018 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна М. Н. С., действащ чрез законния си представител Р. Б. Б., чрез адвокат Д. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Евентуално, развива съображения, че касационната жалба е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е частично недопустима – срещу решението, постановено по иска с правно осн. чл. 49 ЗЗД за обезщетение на причинени имуществени вреди, както и по чл. 86 ЗЗД за присъдената компенсаторна лихва върху главницата от 1267,85 лв., считано от 15.06.2017 г. до окончателното издължаване. Въззивният съдебен акт в тази част е постановен по граждански искове с цена под 5000 лв., което го изключва от касационен контрол, на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК. В тази част касационната жалба следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено.
В останалата част жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Националния исторически музей да заплати на М. Н. С., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Б. Б., обезщетения за причинени му вреди от настъпил инцидент, станал на 15. 09. 2017 г., при който счупил дясна бедрена кост в нейната средна част, както следва 25 000 лв. за причинени неимуществени вреди и 1267,85 лв. за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, на осн. чл. 49 ЗЗД, както и компенсаторна лихва върху главниците, считано от 15. 06. 2017 г. до окончателното издължаване и сторените по делото съдебноделоводни разноски, съответно – 2658,90 лв. за първа инстанция и 1533 лв. за втора инстанция.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 12.06.2017 г., при организирано от училището на М. Н. С. посещение на Националния исторически музей, той претърпял травматично увреждане, изразяващо се закрито счупване на дясна бедрена кост, получено в резултат на падане на музеен експонат – каменна плоча, намираща се в лапидариума на музея. При посещението на музея децата са били с техни учители – А. В. Д. и Р. И. П., определени за ръководители на училищната група със Заповед №770/05. 06. 2017 г. на директора на 29 СОУ “К. Ш.“, като преди това е бил проведен инструктаж за дължимото поведение при провеждане на мероприятия извън територията на училището. Налице била и декларация на законния представител на М. Н. С. – неговата майка Р. Б. Б., че е запозната с проведения инструктаж, като съдът установил, че с инструктажа бил запознат и лично малолетният М. Н. С.. Инструктажът съдържал указания учениците да не се отделят от групата и да не се отклоняват от маршрута. Съдът установил, че М. не е спазил инструктажа за поведение в музея и е влязъл между експонатите. Съдът приел, че в деня на посещението експонатите в лапидариума не са били обезопасени чрез поставянето на ограждения и предупредителни надписи, като в тази насока изцяло кредитирал показанията на свидетеля Р. П. и не кредитирал показанията на свидетелите Н. и П. (служители на ответника), в обратен смисъл. При така установеното, съдът приел, че е налице пряка причинноследсвена връзка между поведението на служители на ответника /противоправно бездействие да изпълнят задължения, вменени им със закон/, инцидента с М. и причиненото му увреждане. Посочил, че презумпцията за вина не е опровергана. Намерил, че неизпълнението на инструктажа от страна на пострадалия М., не освобождава служителите от отговорност да обезопасят експонатите. Съдът установил, че М. бил откаран по спешност и хоспитализиран за 6 дни в болнично заведение, като била извършена оперативна интервенция, при която са поставени два еластични титаниеви пирона в медуларния канал на костта за безпроблемно зарастване, като възстановителният период е бил около 3 месеца – 10 дни на постелен режим, 2 месеца се е придвижвал с патерици и 1 месец е имал нестабилна походка. При инцидента и отвеждането на детето в болница, то плачело, изпитвало силна болка. М. бил с установена астма и алергии, което наложило консултации за поставянето на упойка. Претърпените болки и страдания за първите 24 часа до оперативното лечение са били с висока интензивност, след което в следоперативния период до 10 дни са били умерени с изостряне при опит за раздвижване на десния крак, след което постепенно са намалявали до края на възстановителния период. През цялото време М. изпитвал дискомфорт, бащата помагал да се обсужва през първите 10 дни след изписването. По време на раздвижването детето изпитвало първоначално страх да ходи, притеснявало се дали ще се оправи крака му. Съдът установил още, че е имало и психически последици от травмата – нежелание на детето да посещава извънкласни мероприятия, да остава сам, да кара колело и да се качва на пързалки, тъй като се е страхувало да не падне и да не се нарани. След раздвижването, в хода на процеса, М. е постъпил в Клиниката по детска ортопедия и травматология за периода от 07.02.2018 г. до 10.02.2018 г., за извършване на оперативна процедура на таза и долния крайник със среден обем и сложност, която се налагала за изваждане на поставените импланти.
Съдът намерил, че за причинените болки и страдания, ответникът следва да заплати обезщетение на М., чрез неговата майка и законна представителка, в размер на 25 000 лв. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, взел предвид възрастта на пострадалия (9 годишен към датата на инцидента), тежестта и характера на претърпените увреждания, извършените оперативни интервенции, продължителността на възстановителния период, интензивността на болките в оперативния и следоперативния период, както и психологическите последици на претърпяната травма.
Касаторът обоснова допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: носи ли отговорност учителят в качеството му на длъжностно лице спрямо децата, които придружава при провеждане на извън училищни занятия; ако пострадалият носи изключителна вина за инцидента, дължи ли му се обезщетение по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД; „дължи ли ответникът обезщетение по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД на пострадалия при условие, че същият е малолетен участник в извънучилищни занятия, предварително е инструктиран за безопасността и здравето си и придружен от длъжностни лица, които носят отговорност за него при извънучилищни занятия, при условие, че същият е дете, което не би могло да възприеме адекватно охранителните мерки, които ответникът е предприел, и при условие, че причинно-следствената връзка с ответника не е налице”; следва ли съдът да кредитира показанията на свидетел, който е заинтересован в полза на една от страните и при условие, че показанията му за едни и същи факти и обстоятелства противоречат на показанията на свидетелите на другата страна в процеса, и при условие, че същият е носел отговорността за пострадалия по време на инцидента; може ли съдът да се произнесе по материално-правен въпрос без да се позовава на правна норма.
Позовава се на противоречие с посочени от него съдебни актове по поставените правни въпроси. Поддържа и явна неправилност на решението, като съображенията съвпадат с тези по повдигнатия правен въпрос относно задължението на съда да изяснява на коя материалноправна норма се позовава, когато прави правни изводи.
Първият въпрос, носи ли отговорност учителят в качеството му на длъжностно лице спрямо децата, които придружава при провеждане на извънучилищни занятия, е поставен с оглед развитите доводи, че именно придружителят на малолетното лице отговаря за това, че то се е наранило, което пък изключва отговорността на касатора-ответник. Въпросът е неотносим, защото няма да промени крайния резултат по спора. Дори и трето лице да е допринесло с поведение (действие или бездействие) за крайния вредоносен резултат, това евентуално сочи на съпричиняване, което няма как да изключи отговорността на другите деликвентите спрямо пострадалия, а той не е длъжен да търси обезщетение от всички – дължимото може да получи изцяло от един от съпричинителите.
Този въпрос и развитите във връзка с него от касатора съображения следва да се разгледа заедно с този относно цененето на свидетелки показания, дадени от лица, заинтересовани от спора. Точната формулировка на въпроса, поставен от страната е не много точен, но смисълът е, че според касатора въззивната инстанция при противоречиви показания на свидетели, е изключила тези, дадени от служители в музея, като се е позовал на чл. 172 ГПК, а е кредитирал изцяло, тези дадени от учител, сърповождащ и отговаряш за децата по врема на посещението в музея – изцяло отговорен за падането на детето М. според ответника по иска. Преформулиран от състава на Върховния касационен съд, въпросът – кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания, е включен в предмета на спора. Сочената от касатора съдебна практика е неотносима, но по поставения правен въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с трайно установена съдебна практика на Върховния касационен съд, което обуславя хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.
Въпросът във връзка с поведението на пострадалия, което изключва отговорността на ответника, е неясно формулиран, като съдържа в себе си и твърдения относно факти и правни изводи, които съдът не е направил. Касаторът прави и известно смешение между вина и поведение, довело да вредоносния резултат. Въпросът е поставен във връзка със заключението на Софийски градски съд, че детето М., въпреки инструкциите и в нарушение на същите се е отделил от групата и е навлязъл в лапидариума, където е паднал, както и, че това поведение, според съда, няма никакво значение при произнасянето по материалноправния спор. Съставът на Върховния касационен съд, по пътя на уточнението, приема, че поставеният правен въпрос, от значение за спора е: съдът, сезиран с иск по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, трябва ли да прецени поведение на пострадалия, което евентуално е в пряка причинноследствена връзка с увреждането. Цитираната от касатора съдебна практика не е точно относима към правния въпрос, но той е разрешен от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени в Пленумно постановление № 17/1963 г. от Върховния съд на Република България, което обуславя наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
Последният въпрос, за това дали съдът може „да се произнесе по материалноправен въпрос без да се позовава на правна норма”, е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивната инстанция приела, че поведението на ответника по иска (непоставяне на ограждения) е противоправно, тъй като „противоречи на закона”, без да е ясно кой нормативен акт и кое точно правило е нарушено от страната. Повдигнатият правен проблем е от значение за постановения резултат, като въпросът, уточнен от състава на Върховния касационен съд, следва да се разгледа при следната формулировка: длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и, в частност, да изложи съображения по свой извод за противоправно поведение при деликт. Посоченото от касатора Постановление № 2/30.11.1967 г. е неприложимо – то касае мотивите по наказателни дела. Въззивното решение е постановено по гражданско дело и при действието на ГПК от 2007 г. Независимо от казаното, и пози въпрос е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайно установена съдебна практика на ВКС относно мотивирането на съдебния акт.
В заключение, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА касационна жалба вх. № 17.10.2019 г., подадена от Национален исторически музей, [населено място], чрез адвокат К. К. Б., срещу въззивно решение № 6377/05.09.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8381/2018 г., в частта, с която Националният исторически музей, [населено място] е осъден да заплати на М. Н. С., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Б. Б., обезщетение по чл. 49 ЗЗД в размер на 1267.85 лв. за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, резултат от инцидент, станал на 15. 09. 2017 г., при който е счупил дясна бедрена кост в нейната средна част, както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 15.06.2017 г. до окончателното й издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 165/2020 г. по описа на Върховния касационен съд в тази му част.
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 6377/05.09.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8381/2018 г., в частта, с която Националния исторически музей , [населено място] е осъден да заплати на М. Н. С., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Б. Б., обезщетения за причинени му неимуществени вреди от настъпил инцидент, станал на 15. 09. 2017 г., при който счупил дясна бедрена кост в нейната средна част, в размер на 25 000 лв., както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 15.06.2017 г. до окончателното издължаване и сторените по делото съдебноделоводни разноски.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства, че е заплатил по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 170 лв. При неизпълнение в срок, производството ще бъде прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва само в частта, с която касационната жалба е частично върната и образуваното по нея производство – прекратено.
След влизане в сила на определението, с което производството частично се прекратява и точно изпълнение на указанието до касатора, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: