6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
София, 21.04.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2009/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 639 от 27.03.2014 г. по гр. д. № 4727/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което потвърдено решение № 115 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1972/2006 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав. С първоинстанионния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата 70 410 лв. – представляваща част от задатък по предварителен договор от 02.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.11.2006 г. до окончателното й плащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 700 лв. –обезщетение за забава върху първата сума за периода от 16.10.2006 г. до 14.11.2006 г., а са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени насрещни искове: частичен иск с правно основание чл. 12 ЗЗД за сумата 11 799 лв. – част от вземане в общ размер 70 409.88 лв. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД за сумата 605.50 лв. – обезщетение за забава върху първата сума за периода от 11.10.2006 г. до 26.02.2007 г.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че дължи връщане на двойния размер на получения от [фирма], [населено място] задатък по предварителен договор от 02.02.2006 г., като твърди, че е предприел необходимите действия за проектиране и узаконяване на процесния урегулиран поземлен имот и че неспазването на срока за изпълнение на задълженията му е по независещи от него причини – обжалване на изменението на регулационния план от трети лица и развилото се в тази връзка административно производство, явяващо се непреодолима сила. Освен това, недължимостта на исковата сума е аргументирана и с довод за отсъствие на предпоставките по чл. 93, ал.2 ЗЗД предвид липсата на доказателства ищецът-купувач да е изправна страна, доколкото не е поканил продавача да се яви при нотариус за сключване на окончателен договор за прехвърляне на имота и не е установено същият да е носил или да е имал готовност да заплати останалите 80% от цената на имота. Освен това, според касатора, решаващият състав неправилно е приел, че регулирането на описаните в договора имоти и обособяването им в един общ УПИ представлява съществен елемент на сделката, поради което изпълнението на това задължение на продавача е от значение за интереса на купувача. Като порок на въззивния акт е изтъкнато и обстоятелството, че в него е направен извод за прекратяване на процесния предварителен договор на основание чл. 6, ал. 3 от същия, т. е. при хипотезата на чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, а не за развалянето му по смисъла на чл. 87 ЗЗД, като обаче е потвърдено първоинстанционното решение, в мотивите на което е прието, че договорът е развален на основание чл. 6, ал. 2 от договора. Подробни съображения са изложени и срещу извода за неоснователност на предявения насрещен иск по чл. 12 ЗЗД с твърдението, че съдът не е преценил правилно поведението на ответника във връзка с изпълнението на процесния предварителен договор като недобросъвестно и нанасящо вреди на продавача.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение на матариалноправния въпрос „че влизането в сила на административен акт е част от договорната отговорност на продавача по предварителния договор” е в противоречие с решение № 123 от 03.11.2009 г. по т. д. № 230/2009 г. на ВКС, І т. о. и решение № 635 от 02.02.2012 г. по гр. д. № 7920/2010 г. на СГС, а решението на въпросите „Дали при иск по чл. 93, ал. 3 ЗЗД ищецът-купувач по предварителния договор е изправна страна, без да се извърши проверка на неговата готовност да изпълни задължението си за заплащане на цената на продаваемия имот” и „Може ли да се приеме, че неизпълнената част на ответника е незначителна, без да се обсъди въпросът за възможността за закъсняло изпълнение” са в противоречие съответно с решение № 93 от 30.04.2008 г. по в. гр. д. № 109/2008 г. на Варненски апелативен съд и с решение № 123 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 9369/2009 г. на СГС.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли да не бъде допуснато касационното обжалване поради отсъствие на заявените основания по чл. 280 ГПК, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 19.01.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение по отношение предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата 70 410 лв. – представляваща част от задатък по предварителен договор от 02.02.2006 г., въззивният съд е приел за осъществени предвидените в чл. 6, ал. 3 от същия предпоставки за връщане в двоен размер на платения от купувача задатък, съобразявайки безспорния между страните факт, че на 11.10.2006 г. продавачът е превел на ищеца платената от него сума 70 410 лв. Връщането на задатъка в двоен размер е аргументирано с неизпълнение на поетото от продавача в чл. 1, ал. 2 от предварителния договор задължение в срок от 8 месеца, т. е. до 02.10.2006 г. да проектира, узакони и снабди с документи за нотариална продажба описания в ал. 1 УПИ с предназначение за складове и чисто производство, като регулирането на процесния имот (обособяването на отделните имоти в един общ УПИ) и издаването на съответните документи за това е преценено като съществен елемент на договора, определящ и интереса на купувача. За неоснователен съдът е счел доводът на ответника по иска за липса на вина за неизпълнението на тези задължения, обоснована с подадените от трети лица жалби срещу заповедта на Гл. архитект на София за инициираното от него изменение на регулационния план. В тази връзка е изразено разбирането, че наличието на подадените жалби не изключва отговорността на продавача, тъй като същият е следвало да предвиди това обстоятелство и да уговори по-дълъг срок за сключване на окончателен договор или да поиска удължаване на срока.
Въззивният съд не е споделил поддържаното от ответника по иска становище за неизправност на самия купувач, изразяваща се в неотправяне на покана до продавача за сключване на окончателен договор и липса на доказателства, че е имал готовност да заплати остатъка от продажната цена. Според решаващия състав, с оглед уговореното в чл. 4, ал. 1 от предварителния договор, че именно продавачът е бил длъжен писмено да уведоми купувача за готовността си с всички необходими документи за нотариално изповядване на сделката в срок не по-рано от 30 календарни дни преди сключването й и предвид неизпълнението на това задължение, за купувача е възникнало предоставеното единствено на неговата преценка право да прекрати договора съгласно чл. 6, ал. 3 и същият не е следвало да плаща на продавача каквото и да било.
Във въззивното решение са възприети изцяло и съображенията на първата инстанция по отношение неоснователността на предявения от ответника насрещен иск по чл. 12 ЗЗД – както за липса на противоправно виновно поведение от страна на купувача по договора, доколкото е прекратил същия поради неизпълнение на задълженията на продавача и по този начин е упражнил едно свое право, така и за липса на настъпили за продавача вреди и за недоказаност на техния размер.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия от поставените въпроси, който като обусловил изхода на правния спор, отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не са доказани поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, необходимо е противоречието на въззивното решение с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика да е по въпрос, по който именно е било допуснато касационното обжалване. Доколкото постановеният от ВКС акт е задължителен за долустоящите му инстанции само в тази негова тълкувателна част, произнасянето на касационния съд по всички останали въпроси от значение за предмета на делото, няма задължителен характер и следователно не обосновава противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Такъв именно е случаят с решение № 123 от 03.11.2009 г. по т. д. № 230/2009 г. на ВКС, І т. о. Видно от определение № 493 от 16.07.2009 г. по това дело, касационното обжалване е допуснато по въпросите, отнасящи се до прекратяване на предварителния договор, предвид съдържащи се в него уговорки за условия и срок, и преценка на значението и влиянието на уговорения срок, които са приети като такива от значение за точното прилагане на закона – чл. 20а ЗЗД във вр. с чл.19, ал. 3 ЗЗД. Следователно, като даващо отговор на въпроси, които са различни от поставения от касатора въпрос „дали влизането в сила на административния акт е част от договорната отговорност”, с посоченото решение на ВКС не се установява твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. Що се отнася до съображенията на ВКС за значението на административната процедура по ЗУТ във връзка с изработване на ПУП, същите са по съществото на правния спор, а не са част от тълкувателните мотиви, имащи задължителен характер.
За недоказано следва да се счете и поддържаното по първия въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Освен, че липсват данни да е влязло в сила и съответно да представлява практика на съдилищата съгласно разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 635 от 02.02.2012 г. по гр. д. № 7920/2010 г. на СГС се явява неотносима към този въпрос практика. В посоченото решение са изложени общи теоретични мотиви за това кога е налице случайно събитие и непреодолима сила и за разликата между тях, но не е дадено разрешение на свързан с тях конкретен въпрос, доколкото страната не е заявила в какво именно се изразява твърдяният от нея „административен форсмажор” и не е въвела същият като предмет на спора. Ето защо, не може да се счете, че е налице противоречиво решаване на този въпрос.
Що се отнася до останалите два въпроса, поставени от касатора, доколкото са относими изцяло към правилността на въззивния акт, същите нямат характер на обуславящи изхода на делото и поради това не следва да бъде обсъждано поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от това, посоченото основание е и недоказано, тъй като представените решения на Варненски апелативен съд и на Софийски градски съд не представляват „практика на съдилищата” предвид липсата на данни да са влезли в сила (за решението на ВАС изобщо няма представена справка, а за решението на СГС – в представената справка липсват данни за влизане в сила на потвърждаващото го въззивно решение, постановено от САС).
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените по делото разноски в размер на сумата 5 650 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 412539 от 16.06.2014 г., чието заплащане по банков път е доказано от приложеното платежно нареждане от 19.06.2014 г. на [фирма].
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 639 от 27.03.2014 г. по гр. д. № 4727/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, чрез адвокат М. З. направените по делото разноски в размер на сумата 5 650 (пет хиляди шестстотин и петдесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: