5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 06.04. 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3846 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Изпълнителна агенция (ИА) „Военни клубове и военно-почивно дело“ срещу решение № 283/20.06.2019 г., постановено по въззивно гр. дело № 437/2019 г. на Великотърновския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 369/11.03.2019 г. по гр. дело № 2074/2018 г. на Великотърновския районен съд, са уважени, предявените от И. Д. Д. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ със заповед № 504/23.04.2018 г. на изпълнителния директор на агенцията-касатор, ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „главен специалист” във Военен клуб – [населено място], сектор „Военни клубове“ към Териториален отдел (ТО) – Варна, Главна дирекция (ГД) „Военно-почивно дело и военни клубове“ при ответната агенция, и последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 2 745 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за период от пет месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.06.2018 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) дали работодателят е спазил изискването за приемане на обяснения съгласно чл. 193 от КТ; 2) дали в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание са налице всички законови реквизити; 3) спазени ли са процесуалните правила при разглеждане на делото в първа инстанция, и конкретно – спазено ли е правилото за равенство на страните в съдебното производство; и 4) относно дейността на въззивната инстанция и задължението ? при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Макар в изложението да се сочат разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, жалбоподателят не е изложил твърдения и доводи първите три правни въпроса да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, или тези три въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на четвъртия въпрос, касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 63/28.06.2019 г. по гр. дело № 2296/2018 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка се поддържа и че въззивното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Д. Д. в отговора си излага съображения, че не са налице основания за допускане касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
По четвъртия от горните въпроси, който е процесуалноправен, е налице задължителна практика на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В същия смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 и мотивите към нея от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а именно: Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Изхождайки от тези задължителни указания и разяснения, трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и соченото от касатора, решение № 63/28.06.2019 г. по гр. дело № 2296/2018 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, приема следното: Съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените във въззивното производство от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба първоинстанционен съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона – в рамките, очертани с въззивната жалба.
В случая въззивният съд е разрешил обсъждания процесуалноправен въпрос, в противоречие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВКС. В мотивите към обжалваното въззивно решение са преповторени твърденията и доводите на страните, направени с исковата молба и отговора на същата, както и с въззивната жалба и отговора на същата, но липсва обсъждане на тези твърдения и доводи, както и на събраните по делото доказателства и на установяващите се от тях правно-релевантни обстоятелства по делото. Въззивният съд не е извел и свои правни съображения по съществото на материалноправния спор по делото. Вместо това окръжният съд е изложил единствено констатации относно правилността на фактическите и правни изводи в решението на първата инстанция, и само въз основа на това е посочено като краен извод, че оплакванията и доводите на въззивния жалбоподател са неоснователни.
По изложените съображения, касационното обжалване следва да се допусне по четвъртия процесуалноправен въпрос, съдържащ се в изложението към касационната жалба.
Няма основание касационното обжалване да се допуска по останалите три правни въпроса, формулирани от страна на касатора. Както вече беше посочено, по отношение на тези въпроси жалбоподателят не е навел никое от допълнителните основания за това по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Освен това въззивният съд не е обсъждал в мотивите към решението си правно-релевантните обстоятелства по делото и не е изложил правни изводи по съществото на материалноправния спор между страните, поради което и не е дал разрешение на първите два материалноправни въпроса по приложението чл. 193 и чл. 195 от КТ. Третият въпрос е без значение за изхода на делото, тъй като предмет на касационната проверка е съдопроизводствената дейност и решението на въззивния съд, а не тези на първата инстанция, от каквато постановка изхожда този процесуалноправен въпрос, формулиран от касатора.
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос относно дейността на въззивната инстанция и задължението ? при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 104.90 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 283/20.06.2019 г., постановено по въззивно гр. дело № 437/2019 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта с която са уважени, предявените по делото искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и относно разноските.
В останалата част, с която частично е отхвърлен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивното решение не е обжалвано.
УКАЗВА на жалбоподателя Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 104.90 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: