6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
София,09.02.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1187/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Хюндай Хеви И. Ко” Л. със седалище в Република К. срещу решение № 2376 от 30.12.2013 г. по т. д. № 2722/2013 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е отменено постановеното от Софийски градски съд, VІ-10 състав решение № 759 от 19.04.2013 г. по т. д. № 3420/2011 г., като предявеният от касатора срещу Агенция за приватизация и следприватизационен контрол частичен иск по чл. 82 ЗЗД за сумата 25 704.95 лв., представляваща вреди от неизпълнение на договор за приватизационна продажба от 01.07.1997г., е отхвърлен, но не като неоснователен, а като погасен по давност.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода за погасяване на процесното вземане по давност и с приетия от съда начален момент на давностния срок – датата на сключване на приватизационния договор, като излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че приложимата в случая 3-годишна давност по чл. 111, б. „б” ЗЗД следва да се изчислява от датата на влизане в сила на решение № 2717 от 11.06.2009 г. по гр. д. № 2917/2007 г. на СГС, постановено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, с което са признати вещните права на претендентите за собствеността върху част от недвижимия имот на приватизираното дружество и е сложен край на възможността за оспорването им от страна на ищеца.
Като значими за допускането на касационното обжалване са поставени въпросите: „1. Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност на вземане за обезщетение по договор, когато правопораждащият вземането факт е настъпил след изтичане на тригодишен срок от датата на влизане в сила на този договор; 2. Когато неверността на дадените от страната по договора гаранции, достатъчни, за да се ангажира договорната й отговорност, е съществувала още при подписване на договора, но е узната от другата страна, съответно установена с влязло в сила решение по-късно, кой е релевантният момент, в който вземането става изискуемо, респ. започва да тече погасителната давност за него”. К. твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 235 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1194/2012 г. на ІV г. о.; решение №172 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 80/2010 г. на ІV г. о. и решение № 295 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 172/2009 г. на ІV г. о., както и че „са решени не според точния смисъл на закона”.
Ответникът по касация – Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени решението на Софийски градски съд, с което предявеният от „Хюндай Хеви И. Ко” Л. срещу Агенция за приватизация и следприватизационен контрол частичен иск по чл. 82 ЗЗД за сумата 25 704.95 лв., представляваща вреди от неизпълнение на договор за приватизационна продажба от 01.07.1997 г., е отхвърлен, въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че ищецът не е активно легитимиран да претендира исковата сума, доколкото вредата е настъпила не за него, а за самото приватизирано дружество. Според съдебния състав, в случая активната легитимация на ищцовото дружество произтича от качеството му на страна-купувач по този договор, по отношение на която именно агенцията-продавач е поела изрично задължение за обезщетяване на вредите от невярно декларирани данни и гаранции, касаещи активите на приватизираното дружество. Същевременно, обаче, въззивният съд е постановил същия правен резултат – отхвърляне на иска, но по съображения за погасяване на вземането по давност съгласно чл. 111, б.”б” ЗЗД, преценявайки направеното от ответната агенция възражение като основателно. Съобразявайки уговорката по чл. 31 от процесния приватизационен договор, с която продавачът е поел отговорност за пълнотата и верността на информацията в приложените към договора документи и за изпълнение на поетите задължения и за дадените гаранции, като се е задължил да обезщети купувача за понесените от него вреди и загуби, чиито основания са възникнали преди влизане на договора в сила, ако те са били неизвестни за купувача, решаващият състав е приел, че основанието за ангажиране на договорната отговорност на ответника е не фактическото отстраняване на ищеца от част от имота на приватизираното дружество, а неверността на дадената информация, съответно – гаранции. Според въззивната инстанция, тази невярност, респ. неизпълнението на договора, за което ответникът отговаря, е била налице още към момента на неговото сключване, тъй като собствеността върху част от имота на приватизираното дружество е била реституирана на бившите собственици още преди приватизационната сделка (с влязлото в сила на 07.03.1996 г. решение по адм. д. № 1243/1994 г. на СГС, ІІІ-Б отделение), а успешното провеждане впоследствие на иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу ищеца, завършило с влязлото в сила решение № 2717 от 11.06.2009 г. по гр. д. № 2917/2007 г. на СГС, е ирелевантно за ангажиране отговорността на ответника, основана на приватизационния договор. По отношение настъпването на изискуемостта на вземането, предвидена в чл. 114, ал.1ЗЗД и като начало на давността, съдебният състав е споделил застъпваното в правната доктрина становище за т. н. „обективна система”, според която започването и изтичането на давностните срокове не изисква притежателят на правото на иск да знае, че в негова полза е възникнало вече това право, а е достатъчно то обективно да е възникнало.
Независимо от това, обаче, Софийски апелативен съд е преценил, че дори да бъде възприета т. н. „субективна система” за началото и изтичането на давностните срокове, съобразно която релевантният момент за започването на срока се свързва със „знанието”, т. е. узнаването от титуляра на притезанието за съществуването на правопораждащите вземането му факти, искът отново е погасен по давност, тъй като от доказателствата по делото се установява, че собствениците на реституирания терен са предявили претенциите си към приватизираното от ищеца дружество още през 2001 г. За безспорно установени моменти на узнаване на факта, че трети лица претендират да са собственици на част от имота, са приети датите на връчване на изпратените до дружеството две нотариални покани – 20.02.2001 г. и 07.03.2006 г., а така също и датата, на която ищецът е получил препис от исковата молба по чл. 108 ЗС – 04.05.2006г. Според въззивния съд, изчислена от всяка от тези дати, 3-годишната давност по чл. 111, б.”б” ЗЗД е изтекла съответно – на 20.02.2004 г., на 07.03.2009 г. и на 04.05.2009 г., т. е. във всички случаи давността е изтекла значително преди завеждането на настоящото дело на 25.08.2011 г., поради което предявеният иск подлежи на отхвърляне на това основание.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Поставените от касатора въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на правния спор. По отношение на първия въпрос отговорът му е предпоставен от преценката за това, кой е правопораждащият вземането факт и дали същият е настъпил преди или след изтичане на 3-годишният давностен срок по чл. 111, б. „б” ЗЗД, т. е. решаването на този въпрос е в зависимост от фактите по делото и от обсъждането на събраните доказателства, което, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2100 г. на ОСГТК на ВКС, е извън приложното поле на основанията за допускане на касационното обжалване. В случая, изводът, че правопораждащият вземането за обезщетение за вреди факт е неверността на информацията относно имота на приватизираното дружество, а не отстраняването на ищеца от него, е направен от решаващия състав с оглед клаузата на чл. 31 от процесния приватизационен договор, т. е. той е обусловен от обсъждането на едно конкретно доказателство по делото, като правилността на този извод може да бъде проверена единствено при вече допуснат касационен контрол. Относима към правилността на съдебния акт е и преценката дали неверността на дадената от страната по договора информация и гаранции е съществувала още към момента на сключването му и към кой момент същата е узната от ищеца-купувач. Затова вторият въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване.
Извън горните съображения, касационният контрол не може да бъде допуснат и поради липса на поддържаните от касатора основания. Основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК изобщо не подлежи на обсъждане. Освен че е посочено бланкетно, без да е аргументирано, това основание е и ненадлежно заявено, доколкото се поддържа само част от него – значение за точното прилагане на закона, а не и за развитие на правото, в какъвто смисъл са задължителните указания по приложението му, дадени в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените три решения по чл. 290 ГПК не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като в тях е даден отговор на въпроси, които не са идентични, нито включват в себе си отговор на релеватнтните за настоящия спор въпроси. По-конкретно – Решение № 235 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1194/2012 г. на ІV г. о. е постановено по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото; Решение №172 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 80/2010 г. на ІV г. о. дава отговор на въпроса за приложението на чл. 86 ЗЗД относно момента на забавата при задължение за връщане на получено по предварителен договор при влязло в сила отхвърлително решение за обявяването му за окончателен поради нищожността му; Решение № 295 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 172/2009 г. на ІV г. о. – съдържа произнасяне по въпроса за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземанията на извършителя на подобрения в съсобствен имот спрямо другия съсобственик. С оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на идентичност между заявените от касатора правни въпроси и въпросите, разрешени в приложените от него решения по чл. 290 ГПК, налага извод за недоказаност на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2376 от 30.12.2013 г. по т. д. № 2722/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: