О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
София, 19.04.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1068/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. А. от гр. П. срещу решение № 169а от 16.07.2009 г. по гр. д. № 479/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 205 от 05.02.2009 г. по гр. д. № 136/2008 г. за отхвърляне на предявения от касатора иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие за разликата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер 150 000 лв.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, като твърди, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като е в занижен размер.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, поради това, че атакуваното решение съдържа произнасяне по значим за изхода на делото материалноправен въпрос – за размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди за най-близките роднини на пострадалия в случай на неговата смърт, който въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на своето твърдение касаторът се позовава на две решения на ВКС и ВС – решение № 489 от 05.06.2007 г. по д. № 149/2007 г. на І н. о. на ВКС; решение № 907 от 25.07.1977 г. по н. д. № 750/77 г. на ІІІ н. о. – и на две решения на Пловдивски апелативен съд – решение № 136 от 06.06.2008 г. по в. н. о. х. д. № 184/2008 г. и решение № 713 от 09.12.2008 г. по гр. д. № 899/2008 г.
Ответникът по касация – З. к. „Л” АД, гр. С. заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение. Подробни доводи са развити в писмен отговор от 02.11.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от касатора М. М. А. от гр. П. иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 50 000 лв. до пълния претендиран размер 150 000 лв., въззивният съд, като е съобразил постигнатото в наказателния процес по н. о. х. д. № 1993/2006 г. на Пловдивски окръжен съд споразумение, е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на деликта от страна на виновния за процесното пътно-транспортно произшествие водач Рафет М. А. , което от своя страна ангажира и гаранционно-обезпечителната отговорност на ответния застраховател за заплащане на обезщетение за настъпилите в резултат на произшествието неимуществени вреди. Въз основа на показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, установяващи съществувалите близки отношения на ищеца с починалия при процесното произшествие негов син, решаващият състав е счел, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение се явява сумата 50 000 лв. Доколкото не е доказано наличие на надвишаващи обичайните при тежка загуба от този вид преживявания и предвид обстоятелството, че всеки от двамата е имал свой независим начин на живот /след развода на родителите си синът е живеел при своята майка/, съдът е приел, че липсва основание за завишаване размера на обезщетението над определения от първата инстанция размер от 50 000 лв.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Безспорно, поставеният от касатора материалноправен въпрос е значим за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаването му е обусловило частичното отхвърляне на предявения иск. Този въпрос е значим за всяко дело с предмет присъждане на обезщетение за неимуществени вреди поради настъпила смърт. По отношение на същия, обаче, не е изпълнено нито едно от визираните в чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 ГПК изисквания.
На първо място, не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на посочените две решения на Върховен касационен съд и Върховен съд. Видно от мотивите на тези актове, обстоятелствата, имащи значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, са напълно различни при всеки от случаите, което обуславя и различен размер на присъдените обезщетения. Що се отнася до правилността на извършената от съда преценка, този въпрос е относим към обосноваността на акта и съответно към основанията за касационно обжалване /чл. 281, т. 3 ГПК/, но с него не може да бъде аргументирано допускането на касационния контрол. Ето защо, настоящият състав приема, че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
На второ място, не е доказано и твърдението на касатора за противоречиво решаване на въпроса за размера на присъжданите застрахователни обезщетения. Приложените в тази връзка две въззивни решения, постановени от Пловдивски апелативен, не следва да бъдат обсъждани, тъй като липсват данни същите да са влезли в сила. Съгласно задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, невлезлите в сила актове не доказват съществуването на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Неоснователно е и становището, че поставеният от касатора материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Още повече, като се има предвид, че Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба в Постановление № 4 от 1968г., които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, която в конкретния случай е съобразена при постановяване на атакуваното въззивно решение, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 169а от 16.07.2009 г. по гр. д. № 479/2009 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: