Определение №221 от 41367 по търг. дело №409/409 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София,03.04.2013 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 409/2012 година

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1 от 25.01.2012 г. по т. д. № 309/2011 г. на Бургаски апелативен съд, с което e потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 261 от 30.09.2011 г. по т. д. № 724/2010 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на него сключения между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] договор за учредяване на ипотека върху собствения на [фирма] недвижим имот – поземлен имот № 48619.2.854 по кадастралната карта на [населено място], м. „Д. гьол, с площ 2 898 кв. метра, обективиран в нотариален акт № 133, том ІІ, рег. № 1908, дело № 291/2010 г. на Нотариус Мария Василева, № 370, с район на действие – района на Царевски районен съд.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение страда от пороци, обосноваващи наличието на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че учредяването на процесната ипотека в полза на [фирма], [населено място] е действие, което уврежда ищеца-кредитор. Според касатора, решаващият състав неправилно е свързал увреждането единствено с факта на самото сключване на разпоредителната сделка, без да съобрази обстоятелството, че цената на имота, вписана в титула за собственост, надхвърля по размер както обезпеченото с ипотеката вземане, така и вземането на ищеца. Релевирано е оплакване и за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в разместване на доказателствената тежест и в необсъждане на част от събраните по делото доказателства и по-конкретно – на показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел.
Като значими за делото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени въпросите: „ Дали увреждането по смисъла на чл. 135 ЗЗД е абстрактно, т. е. следва от естеството на сделката, която се атакува, или е винаги конкретно; Кой носи тежестта за доказване на наличието на увреждане; Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни”. По отношение на първите два въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като, според касатора, по тези въпроси съществува практика на ВКС /посочена от него/, но тя няма характер на задължителна по смисъла на чл. 290 ГПК. По отношение на третия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че същият е решен в противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о.; решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ІV г. о. и решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ІІ г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 24.04.2012 г.
[фирма], [населено място] – необходим другар на касатора [фирма], [населено място] и поради това страна в процеса на основание чл. 265, ал. 2 ГПК – не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за учредяване на ипотека върху собствения на [фирма] недвижим имот – поземлен имот № 48619.2.854 по кадастралната карта на [населено място], м. „Д. гьол, с площ 2 898 кв. метра, обективиран в нотариален акт № 133, том ІІ, рег. № 1908, дело № 291/2010 г. на Нотариус Мария Василева, № 370, с район на действие – района на Царевски районен съд, въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че в случая са осъществени всички предвидени в чл. 135 ЗЗД предпоставки за уважаване на претенцията. По-конкретно, прието е, че: ищецът [фирма], [населено място] е кредитор на ответника [фирма], [населено място] по договор за заем от 17.01.2008г., за което вземане е издаден изпълнителен лист по влязло в сила решение по т. д. № 362/2010 г. на Бургаски окръжен съд; учредената от ответника [фирма], [населено място] в полза на [фирма], [населено място] договорна ипотека е действие, което уврежда дружеството-кредитор, тъй като намалява възможността му да се удоволетвори от имуществото на длъжника поради обстоятелството, че дружеството, в чиято полза е учредена ипотеката /също кредитор със значително по размер вземане/ придобива привилегията за предпочтително удоволетворяване при предприемане на действия за принудително изпълнение върху процесния имот; налице е знание за увреждането и в двете страни по атакуваната сделка, което се доказва от факта, че към датата на сключването й те са имали един и същ управител – лицето Х. А. Г. М..
Като неоснователно решаващият състав е преценил оплакването на въззивника, че при преценката за наличие на увреждане не е взета предвид цената на ипотекирания имот и че не са отчетени неговите характеристики, местоположение и др., а оттук и възможностите на дружеството-длъжник да заплати и двете свои задължения. В тази връзка е изразено разбирането, че реалната стойност на имота и цената, на която би могъл да бъде продаден, е без значение за конкретния спор, тъй като увреждането на ищеца е в това, че е поставен в позицията на зависимост, т. е. при евентуално принудително изпълнение удоволетворяването на вземането му да е при възможност или доколкото такава съществува. Отделно от това, съдът е приел, че длъжникът не е доказал наличието на други свои активи – реално имущество, с което би могло да се гарантира плащане на задължението към кредитора [фирма], [населено място].
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси, свързани с увреждащия характер на процесната сделка и с неговото доказване, не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая изводът на решаващата инстанция, че извършеното от длъжника разпоредително действие уврежда ищеца, е направен не само с оглед естеството на сделката, но и предвид липсата на ангажирани доказателства относно имущественото състояние на длъжника, от които да се прецени възможността му да удоволетвори вземането на ищцовото дружество. Следователно, касае се за конкретна преценка на релевантните за спора факти и доказателства, която е в изключителната правораздавателна компетентност на съда и чиято проверка за правилност е предмет на касационния контрол, но не и на производството по неговото допускане, в каквато насока са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това, посочените въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отсъствието на същото произтича от обстоятелството, че по въпроса за това, кога е налице увреждане по смисъла на чл. 135 ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 639 от 06.10.2010 г. по т. д. № 754/2009 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че: Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили реализиране правата на кредитора спрямо длъжника; Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удоволетворяването на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. Поради съответствието на атакуваното решение с цитираната практика, която се споделя и от настоящия състав, касационното обжалване на същото не следва да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. Приложимо в случая е общото процесуално правило на чл. 154, ал 1 ГПК, съобразно което всяка страна следва да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Отнесено към производството по чл. 135 ЗЗД, от това правило следва, че в тежест на длъжника е да докаже възражението си, че извършеното от него разпоредително действие не води до увреждане на кредитора. В този смисъл е и представеното от самия касатор решение № 1142 от 13.11.2008 г. по гр. д. № 4433/2007 г. на ВКС, І г. о.
На последно място, касационният контрол не може да бъде допуснат и по процесуалноправния въпрос за задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е извършила задълбочен анализ на счетените от нея за относими към спорния предмет доказателства. Действително, показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел не са сред обсъдените доказателства. Доколкото обаче гласните доказателства са допуснати за установяване „мотивите за сключването на процесната сделка” /съгласно изложеното от ответниците в допълнителния отговор на исковата молба/, които изобщо не са били предмет на спор между страните, а са и напълно ирелевантни за преценката на предпоставките на чл. 135 ГПК, необсъждането на същите не може да се счете за нарушение на задължението по чл. 235, ал. 2 ГПК и да обоснове извод за противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора задължителна съдебна практика.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1 от 25.01.2012 г. по т. д. № 309/2011 г. на Бургаски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top