ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 294
София, 01.04. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4494 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.К. като процесуален представител на „Сани 2002” ЕООД П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив /ПОС/ от 20.VІІ.2018г. по гр.д. № 677/2018г.
Ответникът по жалбата Р. М. Д. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.Т. е заел становище, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на РС Пловдив от 11.І.2018г. по гр.д. № 196/2017г., с което касаторът е осъден да заплати на Р. Д. 46000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие трудова злополука, настъпила на 21.ІХ.2016г., ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба, и 1382.76лв. мораторна лихва. Присъдени са в тежест на дружеството и разноски и държавна такса.
Въззивният съд е приел за установено настъпването на трудова злополука – по време на работа с лентов трион лявата ръка на ищеца попаднала в опасната работна зона и при съприкосновение с режещия инструмент настъпила травматична ампутация на втори пръст /показалец/ на лявата му ръка на ниво средна фаланга. Ищецът е хоспитализиран от 21 до 24.ІХ.2016г., като по спешност претърпял оперативна интервенция – „прикрепване на трансплантат на краче или ламбо на друго място находка”. След изписването настъпило едно от възможните ранни усложнения /възпаление/ и отново бил хоспитализиран от 26 до 28.ІХ.2016г. с извършване на нова спешна операция за изрязване на некротични тъкани. На 29.ІХ.2016г. е осъществена трета хоспитализация по повод декомпенсиран инсулинозависим захарен диабет с кетоацидоза /най-тежкото остро усложнение на диабета, застрашаващо живота/, провокирана от травматичната ампутация. Прието е въз основа на СМЕ, че в резултат на травматичното увреждане ищецът е претърпял силни болки и страдания в продължителен период, увреждането е необратимо и е довело до намаляване хватателната функция на ръката и до влошаване качеството на живот, отразило се негативно и на самочувствието на ищеца и на начина на общуване с околните. Отчитайки тези обстоятелства, както и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на злополуката, съдът е приел, че справедливото обезщетение, отговарящо пълно на вида и интензитета на причинените страдания, е в размер на 60000лв. Прието е за установено и съпричиняване на увреждането от ищеца в степен 20%. Взето е предвид в тази връзка, че той не е ползвал по време на инцидента тласкач за придвижване на материала за нарязване и покриване на режещи остриета и че при използването му злополуката не би настъпила. Това е проява на груба небрежност, допринесла за вредоносния резултат. Прието е за установено и че работодателят не е осъществявал ефективен контрол за извършване на работата, а и инструктажите извършвало лице, без да е установено то да разполага със специални знания за това. Направен е извод с оглед на тези обстоятелства, че по-голямата част от вредите следва да се считат резултат от установената практика на работодателя да допуска работа с машината при неспазване на правилата за безопасност. При това положение е присъдена изцяло претендираната от ищеца сума.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване недопустимост на въззивното решение поради произнасянето с него свръхпетитум и при нарушаване на забраната за влошаване положението на жалбоподателя – предявената претенция била за 46000лв. обезщетение, въззивният съд определил такова в размер на 60000лв., което намалил с приетия процент съпричиняване, и въпреки че в мотивите отразил, че следва да намали определеното от първоинстанционния съд обезщетение с установения принос, в диспозитива не сторил това.
Сочи се и произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: за критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е съдът да изложи мотиви по прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД, подлагайки на преценка всички относими към справедливия размер обстоятелства – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; следва ли решението да почива на анализ на фактите по делото и за задължението да се изложат мотиви по приложението на чл.52 ЗЗД – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; следва ли с полученото обезщетение от ДОО да бъде намалено обезщетението за неимуществени вреди – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; дължи ли се обезщетение за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления /събития/, едно от които е соченото в случая вредоносно такова, и следва ли съдът да съобрази наличието и допринасянето за размера на вредите на друг причинен фактор – собственото здравословно състояние – предходно заболяване от диабет, обезщетението следва ли да се намали с този принос за вредите, причинната връзка следва ли да се докаже – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; за задължението на съда да изследва точното съотношение на приноса на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната груба небрежност и определения от съда процент на съпричиняване с оглед извършването от ищеца на еднотипна работа в продължение на 13 години, провежданите му множество обучения и инструктажи, знанието му, че следва да ползва тласкач – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; вземат ли се предвид обществено-икономическите условия към момента на деликта при прилагане на чл.52 ЗЗД – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; следва ли съдът да извади процента съпричиняване от присъдената сума с първоинстанционното решение, което потвърждава, – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, и при определяне размера на обезщетението ограничен ли е съдът от обективираната с исковата молба преценка на ищеца относно справедливия му размер – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
К. съд намира, че въззивният съд не се е произнесъл „свръх петитум”, а в рамките на предявената претенция – за присъждане на 46000лв. обезщетение за неимуществени вреди, при което не е налице основание по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по въпроса „при определяне размера на обезщетението ограничен ли е съдът от обективираната с исковата молба преценка на ищеца относно справедливия му размер” поради разрешаването му в противоречие с решението на ВКС ІІ ГО по гр.д. № 60397/2016г., по въпроса за непреценка от въззивния съд на оплакванията на касатора във въззивната му жалба по приложението на чл.200 ал.3 КТ и за значението в случая на 13 годишния стаж на ищеца на възложената му работа, както и по въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД, по които съдът се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, вкл. сочената от касатора такава.
По останалите въпроси не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване /по въпроса по приложението на чл.200 ал.3 КТ въззивният съд не се е произнесъл, по въпроса „следва ли съдът да извади процента съпричиняване от присъдената сума с първоинстанционното решение, което потвърждава” с ППВС № 4/1968г. не се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като такова разрешение в постановлението не е дадено/, поради което съдът ще ги прецени при произнасянето си по касационната жалба.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. То е основано на твърдения за липсваща или недостатъчна преценка на доводи, доказателства и обстоятелства по делото, въз основа на които са изведени и описаните вече въпроси като основания за допускане на касационно обжалване. Твърдяните нарушения не са видими пряко от съдържанието на въззивното решение, предпоставящо това основание, и преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка, обаче, касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
За касационното обжалване се дължи държавна такса в размер на 711лв., указание за представянето на доказателства за внасянето й по сметка на ВКС следва да бъде дадено на касатора.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, VІІІ граждански състав, № 1062 от 20.VІІ.2018г. по гр.д № 677/2018г.
УКАЗВА на „САНИ 2002” ЕООД [населено място] в едноседмичен срок от получаването на съобщение да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 711лв. държавна такса, както и че при неизпълнение касационната жалба ще му бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за преценка на следващите се процесуални действия след изтичането на срока за изпълнение на даденото указание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: