5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1067
София, 29.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесет и шести юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1707 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Л. П. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Г. С., против въззивното решение № 1130 от 30 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 1494 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е обезсилено решение № 793 от 10 март 2010 г., постановено по гр.д. № 257 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. и делото е върнато за разглеждане от друг състав на съда.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а е и недопустимо, защото неправилно съдът приел, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск вместо по предявения, тъй като става въпрос за различни видове съдебни производства – заповедно и исково, които са с различни характеристики; няма иск и такива правила, каквито съдът е определил – няма иск за паричното вземане по чл. 410 ГПК, а чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК дават процесуална възможност при неуспешно заповедно производство съответните права да бъдат защитени по общия исков ред; исковата молба е подадена при действието на разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК в редакцията й до 5 юни 2009 г., поради което районният съд правилно е определил правната същност на предявения иск; въззивната жалба е нередовна; предвид същността на въззивното производство съдът е следвало да остави исковата молба без движение с указание за пороците й. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото както следва: доколко правилата на общото исково производство могат да бъда приложими към специфичното изпълнително производство, което предхожда възникването на исковото такова, доколкото се касае за различно по същността си производство като цяло и след като чл. 412 и конкретно т. 6 не съдържат изискване да се посочи основанието на иска, а само изпълняемото задължение, може ли да се счита, че става въпрос за предявяване на друг по същността си иск, а именно такъв по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК и има ли предметна връзка той с издадената процесна заповед за изпълнение на парично задължение; може ли да се счита първото заседание по едно специфично изпълнително производство за първо заседание по исковото производство, за да се налага изменение на иска в първото заседание по исковото производство, което е насрочено с оглед предмета на делото в исковата молба, въз основа на което е образувано това исково производство; достатъчно ли е с оглед различната правна същност на двете производства да се касае за едно и също право с общ произход, както е в случая – дължима сума във връзка с неизпълнен договор за ремонт на жилище; какво е значението на обстоятелството, че исковата молба е подадена при действието на редакцията на чл. 415, ал. 1 ГПК до 5 юни 2009 г.; съдът е постановил решението си в противоречие с константната практика по въпроса как се определя предмета на делото, вида на иска и какви са правомощията на страните и на съда за допускане на изменение на иска, а именно по неговото съдържание, описано в исковата молба, а не както е посоченото от страната (сочи се ТР № 32/1955 г. и решение на ВС).
Ответникът А. З. И. от [населено място] не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че предявеният иск е по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 93, ал. 2, изр. второ ЗЗД; при подадено възражение на ответника срещу заповед за изпълнение, съдът указал на касаторката да предяви иск за установяване на вземането си и да представи доказателство за предявяването; разглежданият иск е предявен в указания срок с петитум ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 13 хиляди лева по заповед по чл. 410 ГПК, но заявява в последствие, че претенцията е частична; целта на предявеният иск е кредиторът да установи вземането си, присъдено в заповедта за изпълнение; исковата молба е следвало да бъде оставена без движение за привеждане на обстоятелствената част и петитум в съответствие с производството и в рамките на издадената заповед, но съдът е постановил осъдително решение, като е квалифицирал иска по чл. 93, ал. 2, изр. второ ЗЗД; така съдът се е произнесъл по непредявен иск, вместо по предявения такъв, поради което решението е недопустимо и ще се обезсили, а делото се връща за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
К. съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане предвид наведения довод за недопустимост на въззивното решение, макар и при други мотиви от изложените от касаторката.
Освен основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторката поддържа и това по т. 2 на същия текст, тъй като посочва съдебна практика, която не е задължителна по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че цитираното тълкувателно решение също не формира задължителна съдебна практика – то е тълкувателно решение на общото събрание на гражданската колегия на ВС при действието на ЗУС от 1952 г. (отм.), а постановените решения на общото събрание на съответните колегии на ВС по ЗУС от 1952 г. (отм.) служат за ръководство на съдилищата и не представляват задължителна съдебна практика – така в чл. 17 вр. чл. 18 ЗУС от 1952 г. (отм.). В този смисъл е и задължителното разрешение, дадено от ВКС в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2.
По първия процесуалноправен въпрос, свеждащ се до това да бъде дефинирано възможно ли е приложение на правилата за общото исково производство спрямо процедурата по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК и може ли да се счете, че е предявен друг по същността си иск, различната правна уредба веднага сочи съответния отговор. Доколкото в процесния случай е ясно, че е налице оспорена чрез възражение заповед за изпълнение, даден едномесечен срок на касаторката да предяви иск относно вземането си и изпълнение на това задължение в указания срок, то съвкупността от посочените обстоятелства следва да се тълкува заедно с фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси по реда на исковото производство. Това принципно разрешение е дадено от ВКС в рамките на производството по чл. 290 ГПК в решение № 454 по гр.д. № 195 за 2010 г. на ІV ГО, но касаторката не е посочила общото основание за допускане на касационното обжалване – поставяне на правен въпрос по тълкуването на съда на конкретните факти, заявени с исковата молба. Освен това в случай, че съдът констатира несъобразяване на кредитора-ищец с процесуалните изисквания спрямо исковата молба, той би следвало да я остави без движение. В този смисъл е и задължителното тълкуване, дадено в решение № 169 по гр.д. № 1176 за 2010 г. на ІІІ ГО.
Вторият процесуалноправен въпрос също не налага допускането на касационното обжалване, защото не е обусловил изхода на делото. Обуславящ изхода на делото би бил въпросът за контрола на въззивния съд върху неправилно осъществените от първоинстанционния съд процесуални действия, като в този случай касаторът би ангажирал общото основание за допускане на касационното обжалване. Липсата на подобен въпрос обаче е пречка пред касационния съд да допусне касационното обжалване по подобен проблем, независимо от значимостта му, тъй като допускането на касационно обжалване по незададен въпрос би довело до директно нарушение на принципа на диспозитивност, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК, предвиждащ само страните да могат да определят обема на дължимата защита и съдействие.
Явен е отговорът на третия поставен процесуалноправен въпрос, тъй като действително задължението може да бъде претендирано по различен ред. Тук важат мотивите, дадени при първия отговор.
Четвъртият процесуалноправен въпрос също не е обусловил изхода на спора, защото липсва спор в съдебната практика относно вида на предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК иск, независимо дали в редакцията му до 5 юни 2009 г. или след това. Самият текст води до прекия извод за това, че кредиторът следва в това производство да установи вземането си. При това производство връзката е обратна на общия случай на обикновеното изпълнително производство, изискващо влязло в сила съдебно решение. Тук съдебното решение за установяването на вземането следва издадената заповед за изпълнения и след влизането му в сила, изпълняемото право на свой ред се облича в изпълнителна сила.
На последно място, отговорите на горните въпроси дават отговор и на последния процесуалноправен въпрос във връзка с правомощията на съда да определя правното основание на иска. Както константната, така и задължителната съдебна практика възприемат неизменно, че съдът не е обвързан от правното основание, посочено от ищеца, но следва да определи правната квалификация на спора съобразно изложените твърдения в исковата молба. В случая въззивният съд е постъпил именно в съответствие с изложеното разбиране като е определи правната квалификация на предявения иск, независимо дали тази квалификация е правилна или не, но вече беше отбелязано, че въпрос в това отношение не е поставен.
Независимо от изложеното, предвид правомощията на въззивния съд, когато в хода на производството пред себе си установи порок в исковата молба, касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на делото във връзка с евентуалната недопустимост на съдебното решение.
За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса от 260 лева.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1130 от 30 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 1494 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
УКАЗВА на Р. Л. П. от [населено място] в едноседмичен срок от получаването на препис от настоящото определение да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 260 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: