5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
София,27.05.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 725/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № V-55 от 10.04.2012 г. по в. гр. д. № 356/2012 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Бургаски районен съд решение № 2017 от 23.12.2011г. по гр. д. № 5940/2011 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу ЗД [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за сумата 13 682.52 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на превозван от ищеца товар, настъпили в резултат от пътно-транспортно произшествие на 07.09.2010 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 156.98 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата сума за периода от датата на произшествието – 07.09.2010 г. до датата на исковата молба – 06.07.2011 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на решаващия състав за неоснователност на претенцията с твърдението, че същият не съответства на събраните по делото доказателства и на закона /чл. 74 ЗЗД/. Според касатора, изпълнявайки задължението си да обезщети собственика на превозвания от него и напълно повреден от процесното пътно-транспортно произшествие товар, което плащане е извършено чрез прихващане на дължимите суми, той се е суброгирал в правата на товародателя /собственика на товара/ и може да упражни същите по отношение на застрахователя на виновното за произшествието лице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдението за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 74 ЗЗД и противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС – решение № 143 от 17.12.2009 г. по т. д. № 77/2009г. на ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, определение № 212 от 19.12.2008 г. по т. д. № 635/2008 г. на І т. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК и две решения, постановени по реда на отменения ГПК – решение № 773 от 15.07.2002 г. по гр. д. № 1534/2001 г. на V г. о. и решение № 984 от 04.06.2002 г. по гр д. № 1677/2001 г. на V г. о. Освен това, касаторът счита, че е „налице и неправилно възприето от въззивния съд становище относно точното прилагане на закона”.
Ответникът по касация – ЗД „Б. И.” Ад, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Бургаски районен съд, с което е отхвърлен предявеният срещу ЗД [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за сумата 13 682.52 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на превозван от [фирма], [населено място] товар, настъпили в резултат от пътно-транспортно произшествие на 07.09.2010 г., въззивният съд е приел претенцията за неоснователна поради това, че ищецът няма качеството на увредено лице по смисъла на чл. 265, ал. 2 КЗ. Изразено е разбирането, че с извършеното плащане в полза на товародателя на стойността на погиналия/повреден по време на превоза товар ищецът е изпълнил свое, а не чуждо задължение, т. е. задължението си по чл. 67 от Закона за автомобилните превози да обезщети товародателя за причинените му вреди, поради което не са налице предпоставките за суброгиране в правата на товародателя /собственик на товара/ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на прекия причинител на вредата. Този извод е обоснован с липсата на изрично предвидена в закона /КЗ, З. и ТЗ/ възможност за суброгиране в правата на увреденото лице. Отделно от това, въззивният съд е счел и за недоказано твърдението на ищеца, че е заплатил стойността на превозвания и увреден при процесното пътно-транспортно произшествие товар на неговия собственик /товародателя/ в рамките на проведеното рекламационно производство. В тази връзка, съдебният състав е обсъдил представените по делото доказателства, като е приел, че от съдържанието на споразумителния протокол за прихващане на задължения от 30.09.2010 г. може да се извлече само информация за размера на задължението и номера на фактурата /№ 94725 от 15.09.2010 г./, но не и за основанието, на което то е възникнало и за облигационното правоотношение, в изпълнение на което ищецът е дължал на [фирма] платената му сума 13 317.72 лева.
С оглед мотивите на въззивния акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, следва да се отбележи, че касаторът не е изпълнил задължението си за конкретно формулиране на въпроса, с който обосновава допускането на касационния контрол, което е в противоречие със задължителните указания по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Представеното от него изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа единствено оплаквания за неправилно приложение на материалния закон /чл. 74 ЗЗД/, каквито са развити и в самата касационна жалба и които представляват основания за касиране на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не могат да бъдат преценявани едновременно и като основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Дори и да се счете, че като значим за конкретното дело е поставен въпросът за приложението на чл. 74 ЗЗД, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато поради липса на общата предпоставка за това, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК. Отсъствието на същата произтича, от една страна, от това, че въпросът за възможността на ищеца да се суброгира в правата на увреденото от процесното произшествие лице /собственика на повредения товар/ не е единствено обуславящ изхода на конкретното дело. Като самостоятелно основание за отхвърлянето на предявения срещу ЗД [фирма] иск въззивният съд е приел недоказаността на твърдението на ищеца, че е обезщетил собственика на товара за причинените му вреди. Следователно, дори и да беше приел, че в случая суброгацията е принципно допустима, претенцията отново би била отхвърлена поради извода за липса на доказателства за настъпването й – плащане на обезщетение в полза на товародателя. Или, и при различен отговор на въпроса за приложението на чл. 74 ЗЗД, правният резултат по делото би бил същият. От друга страна, липсата на общото изискване за допускане на касационно обжалване произтича и от обстоятелството, че решаването на въпроса относно приложението на чл. 74 ЗЗД е предпоставено изцяло от обсъждането на събраните по делото доказателства относно извършеното от ищеца плащане на сумата 13 317.72 лв. и основанието за същото, т. е. от възприемането на фактическата обстановка, което, съгласно указанията по т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение, не може да бъде преценявано при допускане на касационния контрол.
Независимо от изложеното, настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че в случая не е налице нито едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователно е становището на касатора за противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС – задължителна и казуална. Представените с изложението решения на ВКС, съдържащи произнасяне по приложението на чл. 74 ГПК, не доказват твърдяното противоречие. Освен, че са постановени при напълно различни факти и доказателства, тези актове са неотносими към настоящата хипотеза и поради нейната специфичност, изразяваща се в това, че получилото плащане от ищеца увредено лице /собственика на повредения товар/ разполага с право на обезщетение за причинените на същия вреди както спрямо ищеца /на основание договора за превоз/, така и спрямо ответника-застраховател /на основание договора за застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента/.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане поради ненадлежното му заявяване. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационното обжалване, докато касаторът е заявил само част от това основание – точно прилагане на закона. Още повече, че изобщо липсват аргументи, обосноваващи наличието му.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № V-55 от 10.04.2012 г. по в. гр. д. № 356/2012 г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: