4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 15.04.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 541/2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 48 от 17.02.2012 г. по в. т. д. № 313/2011 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Русенски окръжен съд решение № 150 от 27.06.2011г. по т. д. № 63/2010 г. за отхвърляне на единия от предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове – иска с правно основание чл. 345, ал. 1, изр. 2 ТЗ за връщане на лек автомобил „Сузуки”, модел „Лиана”, с рег. [рег.номер на МПС] , предмет на договор за лизинг № L 2002-07-215.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 345, ал. 1 ТЗ за връщане на процесния автомобил след прекратяване на лизинговия договор, като счита, че съобразеният в тази връзка факт – държането на автомобила от третото лице-помагач Д. С. С., а не от ответника по иска [фирма], която е страна по договора за лизинг, е ирелевантен за спора.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, като обосноваващи допускане на касационното обжалване, са посочени въпросите: 1. Основателен ли е предявен иск за връщане на предоставено по договор за лизинг имущество, ако договорът е прекратен с изтичане на срока му и това имущество не се намира у ответника-лизингополучател по договора за лизинг; Следва ли съдът да уважи такъв иск и в изпълнителното производство да намери приложение разпоредбата на чл. 521, ал. 2 ГПК или следва да отхвърли иска като неоснователен поради това, че лизинговото имущество не се намира у ответника; 2. За да бъде основателен искът в горния случай, следва ли ищецът да измени иска и да претендира ответникът да бъде осъден за паричната равностойност на лизинговото имущество или това не е необходимо с оглед изричната разпоредба на чл. 521, ал. 2 ГПК; 3. Относим ли е изобщо в този случай към предмета на доказване установен по делото факт, че лизинговата вещ не се намира у ответника-лизингополучател по договора за лизинг и носи ли ищецът тежестта за установяването на обратното – че вещта се намира у ответника или това не е част от фактическия състав на чл. 345, ал. , пр. 2 ТЗ, а е от значение единствено за основателността на предявен иск по чл. 108 ЗС. По отношение на всички тези въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 121 от 15.01.2009 г. по т. д. № 312/2009 г. на І т. о. и решение № 59 от 20.07.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на І т. о., като и че са решавани противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което е представено решение № 1247 от 16.07.2002 г. по гр. д. № 1358/2001 г. на ВКС, ІV г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 23.05.2012 г.
Третото лице-помагач на ответника – Д. С. С. от [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 345, ал. 1, пр. 2 ТЗ за връщане на лек автомобил „Сузуки”, модел „Лиана”, с рег. [рег.номер на МПС] , предмет на договор за лизинг № L 2002-07-215, въззивният съд е приел същият за неоснователен, тъй като от доказателствата по делото е установено безспорно, че лизинговата вещ никога не е била ползвана от ответния търговец и не се е намирала в негово държане. В тази насока решаващият състав е отчел следните факти: че приемо-предавателният протокол от 05.07.2002 г. е подписан от третото лице-помагач Д. С. С. /бивш съпруг на собственика на търговеца-лизингополучател – В. С./, т. е. автомобилът не е бил предаден на лизингополучателя; че същият и понастоящем се намира в държане на посоченото лице Д. С., което се признава изрично от последния и че самият ищец-лизингодател е предоставил на третото лице-помагач Д. С. пълномощно, което и досега не е оттеглено, овластяващо го да управлява лизинговия автомобил.
Настоящият състав намира, че макар и да са от значение за изхода на конкретното дело във връзка с иска по чл. 345, ал. 1, пр. 2 ТЗ, поставените от касатора въпроси, които могат да бъдат обобщени като такива, свързани с приложението на посочената норма и по-точно – дали за уважаването на иск за връщане на лизинговата вещ след прекратяване на договора за лизинг е необходимо същата да се държи от ответника-лизингополучател – не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не са доказани поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Този извод се налага поради обстоятелството, че и трите представени от касатора решения на ВКС са неотносими към така поставените въпроси: Решение № 121 от 15.01.2009 г. по т. д. № 312/2009 г. на ВКС, І т. о. и решение № 1247 от 16.07.2002 г. по гр. д. № 1358/2001 г. на ІV г. о. касаят въпроса, дали за уважаването на иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на вещта, предмет на договор за наем, е от значение принадлежността на правото на собственост върху тази вещ, т. е. може ли наемателят да противопостави възражение, че ищецът-наемодател не е собственик на предоставената вещ, а решение № 59 от 20.07.2009г. по т. д. № 525/2008 г. на І т. о. съдържа произнасяне относно приложимия материален закон по отношение на договор за аренда в частта, с която е предоставено ползването на селскостопански машини, като с това решение е уважен предявеният иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на машините поради прекратяване на договора за наем, без обаче в производството да е поставян и съответно обсъждан въпросът в чие държане се намират машините. При тези данни не може да се направи извод за идентичност на хипотезите в цитираните решения и поради това твърдението на касатора за противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, респ. за противоречие в съдебната практика, се явява недоказано, което обосновава съответно и недопускане на касационния контрол.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 48 от 17.02.2012 г. по в. т. д. № 313/2011 г. на Великотърновски апелативен съд в атакуваната негова част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: