О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
София, 18.02.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 891/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А” ЕО. , гр. В. срещу решение № 293 от 12.01.2009 г. по в. гр. д. № 489/2008 г. на Видински окръжен съд в частта, с която е оставено в сила постановеното от Видински районен съд решение № 62 от 18.07.2008 г. по гр. д. № 294/2007 г. за осъждане на дружеството-касатор да заплати на “В” О. , гр. М. сумата 6 039.75 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.02.2007 г. до окончателното й изплащане, представляваща недължимо платено възнаграждение за охрана на обекти.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, а именно – вместо да съобрази поддържаното от ищеца основание на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съдът е разгледал иска на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен това, в касационната жалба са изложени подробни съображения и за неправилност на акта поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се неизпълнение на установеното в чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ задължение на съда да бъдат обсъдени всички събрани по делото доказателства и възражения на страните и по-конкретно – необсъждане на твърдението, че сключените между страните договори за охрана са действителни, поради което не е налице недължимо плащане на сумата 7 200 лв. от страна на възложителя по тях “В” О. , гр. М.. Изрично оплакване е въведено и във връзка с частичния отказ да бъде уважено възражението за прихващане със сумите, представляващи законни лихви върху сумите, присъдени в полза на СД “А”, гр. В. на настоящия касатор “А” ЕООД/ с влезлите в сила решения по гр. д. № 290/2003 г. и гр. д. № 302/2002 г. на Видински окръжен съд.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са представени множество решения, постановени от състави на Върховен касационен съд, а също и решение на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – “В” О. , гр. М. моли да не бъде допуснато касационно обжалване по съображения в писмен отговор от 24.06.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение, в частта, с която искът на “В” О. , гр. М. срещу “”Алфа – Щ. Г. ” ЕО. /конституиран по реда на чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на първоначалния ответник СД “А”, гр. В. е уважен за сумата 6 039.75 лв., представляваща част от сумата 7 200 лв., преведена му от ищцовото дружество с две платежни нареждания от 12.09.2002 г. и от 04.10.2002 г., въззивният съд е приел, че същата се явява недължимо платена и подлежи на връщане. Този извод е направен поради безспорния факт, че сумата 7 200 лв. – възнаграждение по сключените между страните договори за охрана от 01.12.1999 г., 01.02.2000 г., 01.04.2000г. и 01.05.2000 г., е платена от “В” О. /възложител по тези договори/ два пъти – веднъж през 2002 г. с цитираните по-горе платежни нареждания и веднъж през 2003 г. /на 13.01.2002 г./ чрез инкасирането й от сметката на дружеството в “П”, Клон Монтана в полза на Териториална данъчна дирекция – Видин въз основа на нареждане за изпълнение на запорно съобщение, с което са погасени задължения на СД “А”, гр. В. към Държавата. Изпълнението на задължението на “В” О. за плащане на сумата 7 200 лв. след получаване на запорното съобщение от 21.08.2002 г. е преценено като платено без основание на кредитора и поради това – подлежащо на връщане.
Като неоснователна е счетена жалбата на въззивника във връзка с размера на сумите, за които е уважено възражението му за прихващане. С оглед уточнението, направено в молбата му от 27.05.2007 г., въззивният съд е приел, че предмет на възражението за прихващане са само сумите 614.25 лв. и 546 лв., за които именно то е уважено.
Въззивният съд не е споделил и поддържаното от “А” ЕО. становище за недопустимост на първоинстанционното решение поради разглеждането на непредявен иск с аргумента, че определянето на правната квалификация е в правомощията единствено на съда и че същият не е обвързан от посоченото от ищеца основание, ако то не съответства на изложените в исковата молба обстоятелства.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Преди всичко, касаторът не е формулирал материалноправния въпрос, по отношение на който следва да се преценява наличието на поддържаните от него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпреки изрично дадените му в разпореждането от 10.03.2009 г. указания в тази насока, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът отново е развил единствено оплакванията си за недопустимост и неправилност на въззивното решение така, както те са заявени и в самата касационна жалба. Тези оплаквания обаче са относими към основанията за касационен контрол по чл. 281 ГПК, но е недопустимо да бъдат обсъждани в производството по неговото допускане. Липсата на конкретно посочен въпрос води до невъзможност да бъде направен извод и относно наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. дали релевираният от касатора въпрос действително е от значение за изхода на настоящия спор, защото решаването му е обусловило крайния правен резултат.
Дори и да се приеме, обаче, с оглед практиката, на която касаторът се позовава, че значим за конкретното дело е въпросът за предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, касационното обжалване отново не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на този въпрос не са осъществени допълнителните изисквания, характерни за поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
На първо място, представените решения не доказват твърдението, че въззивният акт е поставен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. Тези решения принципно касаят правната проблематика на исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Направените обаче в тях изводи за наличието или не на неоснователно обогатяване при условията на някоя от трите законови хипотези са продиктувани от преценката на факти и обстоятелства, специфични за всеки отелен случай и напълно различни от тези по настоящия. Ето защо, тези случаи не могат да бъдат определени като аналогични и изискващи еднакво решение.
От друга страна, въпросите, свързани с института на неоснователното обогатяване, в т. ч. и с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, са достатъчно разработени както в правната доктрина, така и в съдебната практика. Нещо повече, по приложението на относимите към този институт норми на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД съществува и задължителна практика – ППВС № 1/79 г., наличието на която и липсата от необходимост от изоставянето й, изключват допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 293 от 12.01.2009 г. по в. гр. д. № 489/2008 г. на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: