4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
София, 16.01.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 4650/2013
година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ирена Н. Р. от [населено място] против определение № 36328 от 27.09.2013 г. по ч. гр. д. № 11794/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивно отделение, с което е върната подадената от същото лице частна жалба срещу разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично задължение от 07.01.2013 г., обективирано в заповед за изпълнение от същата дата, издадена по гр. д. № 58324/2012 г. на СРС, 74 състав, и е прекратено образуваното въз основа на нея въззивно частно производство.
Частната жалбоподателка моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно поради допуснати процесуални нарушения. Изразява несъгласие с извода за просроченост на подадената от нея частна жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК, като твърди, че същият не съответства на съдържащите се по делото доказателства. Според жалбоподателката, решаващият състав неоснователно е приел, че срокът по чл. 419, ал. 1 ГПК е започнал да тече от датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение – 22.04.2013 г., тъй като заедно с поканата е била връчена и самата заповед за изпълнение. Както в депозираната пред Софийски градски съд, така и в настоящата частна жалба се поддържа твърдение, че към поканата за доброволно изпълнение е бил приложен единствено препис от изпълнителния лист, издаден въз основа на заповедта за изпълнение, но не и самата заповед за изпълнение и че препис от същата е получен от длъжницата по-късно – на 09.05.2013 г., спрямо която дата подадената на 10.05.2013 г. частна жалба е в рамките на установения в закона двуседмичен срок.
Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място], [община] – моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 13.12.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
За да остави без разглеждане частната жалба на Ирена Н. Р. от [населено място] срещу разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично задължение от 07.01.2013 г. по гр. д. № 58324/2012 г. на СРС, 74 състав , въззивният съд е счел, че същата е просрочена и поради това недопустима. За начало на двуседмичния срок по чл. 419, ал. 1 ГПК решаващият състав е приел датата 22.04.2013 г. по съображения, че на тази дата заедно с поканата за доброволно изпълнение е връчен и препис от подлежащия на принудително изпълнение акт – заповедта за изпълнение на парично задължение от 07.01.2013 г. Като недоказано е преценено направеното от частната жалбоподателка оспорване на връчването на заповедта за изпълнение, отразено в поканата за доброволно изпълнение. В тази връзка е посочено, че представеният от жалбоподателката препис от заповедта за изпълнение с отразяване на получаването му на датата 07.05.2013 г. (грешно посочена вместо действително вписаната дата 09.05.2013 г.), не доказва оспорването, тъй като това е частен документ, изходящ от страната и съдържащ изгодни за нея твърдения. Ето защо, изчислявайки го от датата 22.04.2013 г. и при съобразяване правилото на чл. 60, ал. 4 и ал. 6 ГПК, съдебният състав е приел, че срокът по чл. 419, ал. 1 ГПК изтича на 07.05.2013 г., докато частната жалба е депозирана в регистратурата на СРС след изтичането му – на 10.05.2013 г.
Определението е правилно.
Изводът на решаващия състав за недопустимост на частната жалба поради подаването й след изтичане на установения в закона двуседмичен преклузивен срок е в съответствие с данните по делото. С оглед изрично посоченото в поканата за доброволно изпълнение, че заедно с нея е връчен и подлежащият на изпълнение акт, който е именно заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, а не изпълнителният лист, както твърди частната жалбоподателка, напълно обосновано е прието, че срокът по чл. 419, ал. 1 ГПК е започнал да тече от датата на връчване на заповедта за изпълнение – 22.04.2013 г. и е изтекъл на 07.05.2013 г. Поради факта, че частната жалба срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение е подадена на 10.05.2013 г., т. е. след изтичането на този срок, същата е просрочена, както правилно е преценил и въззивният съд.
Неоснователно е поддържаното от частната жалбоподателка становище, че срокът по чл. 419, ал. 1 ГПК е започнал да тече от датата 09.05.2013 г., когато същата е получила препис от заповедта за изпълнение в кантората на Частния съдебен изпълнител. Получаването на преписа на посочената дата, отразено върху представеното по делото копие от заповедта за изпълнение, не доказва оспорването на поканата за доброволно изпълнение в частта й, съдържаща изрично удостоверяване, че заедно с нея е връчен и препис от подлежащия на изпълнение акт, т. е. на заповедта за изпълнение. Правилна в тази връзка е преценката на въззивния съд, че в частта, съдържаща отбелязване за получаване на копие от заповедта за изпълнение на датата 09.05.2013 г., представеният от частната жалбоподателка документ (полученото копие от заповедта) има характер на частен документ, изходящ от страната и удостоворяващ изгодни за нея факти. Само по себе си, получаването на препис от заповедта за изпълнение на 09.05.2013 г., не опровергава удостоверения в поканата за доброволно изпълнение факт на получен по-рано препис от същата.
Не може да бъде споделено и оплакването на частната жалбоподателка, че въззивната инстанция е следвало да се произнесе по реда на чл. 423, ал. 1 ГПК предвид съдържащите се в частната й жалба твърдения за невръчване на заповедта за изпълнение. Задължението на въззивния съд да се произнесе относно предпоставките на чл. 423, ал. 1 ГПК възниква в хипотезата, когато същият прецени за основателно твърдението на длъжника за невръчване/ненадлежно връчване на заповедта за изпълнение. Това условие в настоящия случай не е налице, тъй като решаващият състав е счел за неоснователно твърдението на частната жалбоподателка, че заповедта за изпълнение не й е била връчена. С оглед на това, същият законосъобразно е пристъпил към преценка на допустимостта на частната жалба, в т. ч. и от гледна точка на спазването на преклузивния срок по чл. 419, ал. 1 ГПК за подаването й.
Що се отнася до довода, че срокът по чл. 419, ал. 1 ГПК не е пропуснат, тъй като към момента на връчване на поканата за доброволно изпълнение жалбоподателката е била с остро респираторно заболяване, същият не следва да бъде обсъждан, тъй като е ирелевантен за настоящото производство. Освен това, самата жалбоподателка не твърди, че заболяването й е било пречка за получаване на заповедта за изпълнение, нито че е препятствало предприемането на необходимите действия за организиране на защитата си, а точно обратното – че въпреки заболяването си е предприела такива.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че въззивното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 36328 от 27.09.2013 г. по ч. гр. д. № 11794/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивно отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: