4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
София, 04.04.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 665/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу решение № 447 от 30.03.2010 г. по в. гр. д. № 431/2010 г. на П. окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от К. районен съд решение № 439 от 20.11.2009 г. по гр. д. № 55/2009 г. 7 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от С. А. Р. от[населено място] срещу банката-касатор искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на разпоредбата на чл. 4, ал. 2, т. 2 от договор за банков кредит № 0080021 от 10.09.2004 г. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 2 153.75 лв. – удържана такса за предсрочно погасяване на кредита.
Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Счита, че решаващият състав неоснователно е игнорирал съдържащото се в чл. 3, ал. 3, т. 4 от договора препращане към Раздел VІІ, т.6.1.2. от Тарифа за физическите лица, където изрично е посочен размерът на дължимата такса при предсрочно погасяване на кредита. Несъгласие е изразено и със становището на съда, че Тарифата е неотносима към уговорката за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, доколкото не е посочена като негово приложение, както и че същата не представлява общоизвестен и достъпен документ, за да се приеме наличие на знание у кредитополучателя за съдържанието й. Според касатора, знанието на ищцата относно съдържанието на Тарифата следва да се презюмира, с оглед императивните разпоредби на чл. 39 и чл. 40 от отменения Закон за банките, установяващ задължение за банките при отпускане на кредити да предоставят на клиенти си безплатно своите правила за делова дейност.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: необходимо ли е, в случай на препращане в договора за банков кредит към правилата на действащи общи условия на банката, същите да бъдат изрично приети от клиентите чрез полагане на подпис върху тях или чрез прилагането им към договора; налице ли е незнание на клиентите на разпоредбите на вътрешен банков нормативен акт, като се има предвид установеното в чл. 39 и чл. 40 ЗБ /отм./ задължение на банките да предоставят на клиенти си безплатно своите правила за делова дейност и да обявяват условията на влоговете и кредитите в помещения, до които клиентите имат достъп и представлява ли приложимата към съответния договор тарифа общоизвестен и достъпен документ.
Ответницата – С. А. Р. от[населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 01.07.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от С. А. Р. от[населено място] срещу [фирма],[населено място] искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения между страните договор за банков кредит от 10.09.2004 г., предвиждаща заплащане на неустойка за предсрочно погасяване на отпуснатия на ищцата кредит, е нищожна поради липса на предмет, което поражда съответно задължението на банката да върне на ищцата платената сума в размер на 2 153.75 лв. Изводът за нищожност е обоснован с липсата на предмет на поетото задължение, доколкото уговорената перстация не е нито определена, нито определяема. Решаващият състав не е споделил становището на банката, че с оглед препращането по чл. 3, ал. 3, т. 4 от договора, размерът на неустойката следва да се счита определен в Раздел VІІ, т. 6.1. от действащата към момента на предсрочното погасяване Тарифа за физическите лица. В тази връзка е изложил съображения, че изразеното в посочената клауза съгласие на ищцата да заплаща дължимите на банката такси и комисионни по Тарифа за таксите и комисионните на “Б.” не може да бъде свързано с клаузата за неустойка, нито да аргументира нейния размер. Доколкото този вътрешен за банката акт не е част от приложенията, нито представлява общоизвестен и достъпен документ, въззивният съд е преценил, че не може да се приеме наличие на знание у ищцата за него.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Неоснователно е становището на касатора, че решаването на поставените от него въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска колегия и Търговска колегия на Върховен касационен съд, това основание би било налице, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. В случая и трите поставени въпроса са обосновани с приложимостта на чл. 39 и чл. 40 от Закона за банките /отм./. Доколкото обаче, касаторът се е позовал на тези законови разпоредби за първи път едва в касационната жалба, тълкуването и приложимостта на същите към настоящата хипотеза не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и следователно не са обусловили решаването на поставените въпроси. Отделно от това, липсата на съдебна практика по приложението на посочените норми, не може да се приеме като основание за допускането на касационния контрол, тъй като същите са достатъчно ясни и не пораждат необходимост от тълкуване с цел изясняване на съдържанието им. Тези норми установяват единствено задължение за банките да предоставят на своите клиенти безплатно правилата си за делова дейност, но не и презумпция за знание на тези правила – знанието е предмет на конкретно доказване в процеса. Що се отнася до въпроса следва ли общите условия да бъдат изрично приети от клиента, отговорът на същия се съдържа в императивната разпоредба на чл. 298, ал. 2 ТЗ, приложима и към договора за банков кредит с оглед чл. 1, ал. 1, т. 7 и чл. 430, ал. 3 ТЗ.
Поради изложените съображения, настоящият състав счита, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 447 от 30.03.2010 г. по в. гр. д. № 431/2010 г. на П. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: